За любовта

Вятърът беснееше и черните облаци бушуваха в небето. Диви светкавици го раздеряха, лееше се дъжд. Градушка като орехи се сипеше. Селяните се кръстеха мълком и молеха Бога да се смили над тях, над реколтата им - иначе глад. Вихрушката не спираше. Чу се писък и една жена се втурна в дъжда - баба Тодорица, търсеше Тота. Внучката ù, Тодорка, която цяло село наричаше Тота - пак бе изчезнала в дъжда. Имаше му нещо на това дете. Нямо беше по рождение, добродушно, но зададеше ли се буря, то все бягаше в полето, разперяше ръце и сякаш ловеше светкавиците, не се боеше от тях. Попът все я анатемосваше, дяволско изчадие ù викаше. А Тота - сладко дете, с живи зелени очи - му се усмихваше и лицето ù грейваше. Всъщност - всички я харесваха, тя на никого нищо лошо не бе направила.

Никой не разбра откъде се появи майката на Тота. Просто един ден синът на баба Тодорица си дойде от града с булка - слаба, бледа женица с нежно лице и уплашени очи. Кърската работа не ù спореше, домашната - също. Усмихваше се само на Павле - мъжа си. Осем месеца по-късно се роди Тота, а два дена по-късно се помина майка ù. Тихо, кротко - както дойде, така си и отиде. Никой не я опозна, никой не я разбра. Само жените от селото злорадо клюкарстваха, че е била трудна не от Павле, коя жена ражда след осем месеца.

Павле безумно скърбеше за жена си и майчиното сърце на Тодорица се смили. Тя не беше виждала сина си толкова щастлив и толкова нещастен след кончината на жена му. Свила гордо устни, устоя на гневните ругатни на мъжа си и застана до Павле - ще отгледат детето, пък хората каквото щат да казват. Невестатa  живя в техния дом. Детето е тяхно. И отгледа Тота. Беше ù болно, когато разбра, че детето няма да говори. Но пък беше добричкo, кротичко и все се смееше.

Тота беше дребничка, русолява и зеленоока, с времето русите ù къдрици потъмняха. Тя седеше сред тревите и беше някак далечна и разсеяна, сякаш се вслушваше в нещо, което другите не чуват. Караха я да свърши това или онова и тя се усмихваше, хукваше начаса. Беше хубава, имаше нежното бяло лице на майка си и тези зелени очи сякаш омайваха хората. Децата не искаха да играят с нея, тя ги  плашеше с нещо, може би - защото не говореше. Често я биеха или си правеха лоши шеги с нея - пускаха ù бубулечки в гърба, хвърляха ù кал в лицето, веднъж дори ù сложиха за гердан водна змия. Вместо да припадне от ужас обаче, Тота помилва змията, загледа се в очите ù, разплете я от себе си и я пусна да си върви. После седна на поточето, започна да си вие венче. Децата бяха шокирани. Те бяха тези, които останаха ужасени. Нарекоха я “вещица”. И така започнаха да ù викат:

-         Вещица! Бягайте, вещицата идва!

Тота минаваше покрай тях, усмихваше им се и те знаеха, че тя не ги чува. Но знаеха, че ги разбира.

         Тота имаше прекрасната дарба да събира различни треви. Бабата на селото т.е. - акушерката - често я вземаше със себе си. Тя харесваше Тота, защото тя я слушаше внимателно, харесваше умните ù будни очички, изпълнени с любопитство и жажда да научат, да разберат. Имаше нещо у това дете, което караше баба да се чувства добре, да се чувства важна, значима, да я кара да се раздава, да я учи. И тя я учеше. Научи Тота да разпознава тревите, церовете, кое за коя болка е, по колко се дава и кога се бере, как се приготвя и дали може да се смесва с други треви. Не ù даваше да влиза при родилките - каза ù - като навършиш 12 години, тогава. Но често пращаше Тота в гората и по полето за билки - знаеше, че няма опасност за детето - ни човек, ни животно закачаше Тота. Беше виждала как момичето с големите си, нежни очи, сякаш винаги леко учудени, изпълва света около себе си с копнеж и любов и всичко затрептява. И никой не иска да наранява никого.

         Тота си имаше любимо място - изворче. Малко, което наскоро бе открила, докато крачеше из горите. Преди, когато си стоеше само вкъщи, не се чувстваше много добре. Вярно, баба Тодорица беше добра, и татко беше добър, но майка Златка я мразеше. Тя имаше три деца и често я караше да ги гледа, да ги пере или нещо друго и вечно беше недоволна, и все я удряше. Баба Тодорица ù беше забранила, но майка Златка я удряше тайно или я щипеше:

-         Хайде, оплачи се, де! Немотио! Нема си, нема ще си останеш! Езика ще ти изтръгна и тия очища ще избода, да знаеш, кьорава да одиш, само да посмееш нещо да ми преречеш!

Тота навеждаше глава, но покорството ù беше привидно. Откакто Баба - както в себе си наричаше акушерката - я взе за помощничка, животът ù се промени. Тя беше свободна. И се чувстваше добре. Разцъфна. Пак помагаше вкъщи. Пак переше. Пак чистеше. Но се чувстваше свободна и щастлива, защото можеше да скита из полето и из горите, да общува с птиците и другите животни, да гледа небето и облаците. Тота седна до изворчето, потопи ръцете си в него и наплиска лицето си. Беше толкова хубаво! Чу ù се шум, огледа се, но нищо не видя. Сигурно е някое животинче, помисли си. Пак се наплиска. Обърнала се с гръб към шума, както често правеше, тя тихо подвикна:

-         Хайде, ако си катеричка, ела при мен! Ела! Нищо няма да ти сторя! Аз не съм като другите! Ела!

Добри, овчарчето, сгушен до дърво, едва не падна. Тота говори!

-         Катеричке, ела! - Тота се обърна. Срещна очите на Добри и пребледня. После очите ù се промениха. Тя стана и протегна ръка към него:

-         Забрави!

Добри стоеше като вкаменен. А Тота се обърна и избяга. Когато стигна средата на полето, разпери ръце и призова облаците, призова вятъра, призова светкавиците, призова дъжда. Беше уплашена. Призова бурята. Над селото за броени минути надвисна мрак и се разрази буря. Нечувана и страшна. А Тота стоеше насред полето и ловеше светкавиците. Стихиите вилнееха, а тя... тя беше уплашена и объркана.

Какво направи?!

         Намериха овчарчето Добри да се скита из шубраците, зарязал овцете, ломотеше нещо за самодива с оцъклени очи. Започна често да обикаля по полето и гората и все за тая самодива да приказва. А Тота бягаше от него като от огън  и все навеждаше очи, щом трябваше да мине покрай него. В Добри нещо трепваше, щом я виждаше, но той така и не си спомни.

         Месеците минаваха, годините - също. Малката, сладка Тота се превърна в източено девойче. 14-годишната Тота удивително приличаше на майка си. Тя упорито носеше косите си - с цвета на разтопен мед, разпуснати, къдриците ù свободно се развяваха на вятъра и тя често си слагаше венчета от полски цветя. Макар че бродеше по полята, лицето ù си остана бледо и нежно, а зелените ù очи - лъчезарни. Павле гледаше дъщеря си и често очите му се  пълнеха със сълзи. Между тях съществуваше странна връзка. Тота заставаше срещу него, усмихваше му се нежно, с една усмивка, предназначена само за баща ù, изпълнена с особена мекота и протягаше ръка към небръснатата му буза. Милваше го, а очите ù сияеха. Павле направо се вкаменяваше. Така го милваше и майка ù. Обожаваше дъщеря си. Обичаше и другите си деца - децата на Златка - но Тота си му беше любимка.

         Като ги видеше така, застанали един срещу друг, Златка пощуряваше. Злобата в душата ù избуяваше като плевел, но Тота отдавна не беше дете. Веднъж се бе излъгала и ù бе посегнала, но Тота само се обърна и хвана ръката ù. Какво имаше в очите на това момиче, Златка не разбра, но усети страх. Синът ù, Никола, 13-годишен, едър момчурляк, тогава ù се присмя:

-         Не ù посягай, майко, тате ако разбере...

-         Ти мълчи! - просъска му Златка.

         Но Никола харесваше сестра си. Тя често лекуваше раните му с разни билки. Не ù спореше кърската работа, но готвеше по-хубаво от майка му. И винаги му се усмихваше. Какво като не говори? Сестра му е добра. И не е вярно, че е вещица, както говорят в селото.

         Много неща се бяха случили в селото през тези години. Тота отдавна бе призната за добра лечителка, беше помогнала на не една жена да роди детето си. Беше помогнала на не един мъж да оздравее, за не един съселянин се бе грижила. Бабата вече бе много стара и все ги пращаше при Тота. Тя беше ума жена и отдавна бе разбрала, че Тота си имаше дарба, че това, на което я бе научила, отдавна е преминато.

Когато за първи път извика Тота да ù помогне за родилка, тя почти изпадна в несвяст. Свлече се на пода, пребледня, подбели очи. Поискаха да я изведат навън, но Тота не излезе. Остана. Не помогна. Но когато Баба взе да се тюхка, че ще изтърват булчето, че ще умре, Тота изведнъж стана от пода. Изтика всички от стаята и захлопна вратата след тях, и сложи стол - да не могат да влязат. После погледна Баба в очите и я заведе при родилката. Баба я гледаше като в сън. Тота сложи ръце върху корема на жената и затвори очи. След по-малко от 15 минути детето се роди, изплака. Баба знаеше какво да направи по-нататък. А Тота се спусна към горичката. Знаеше, че Баба няма да я издаде, но беше уморена... А пък сама не знаеше какво точно бе направила. И този огън, който я изгаряше отвътре... Ръцете ù изгаряха, трябваше да ги натопи в изворчето...

Не видя Добри, бухна се на колене до изворчето, потопи се в него. Плачеше така, сякаш е дошъл свършекът на света. А беше помогнала да се роди един живот.

         Макар че се страхуваха от нея, в селото започнаха да ù вярват. А Добри - вече млад мъж, се подхилкваше - той отдавна си бе спомнил, че Тота може да говори. За него Тота си оставаше сладкото плашливо дете, “самодивата”, която преди пет години  го изплаши до смърт. Красотата ù го удивляваше, нежеланието ù да говори с хората - също.

Преди година си нарани лошо ръката и майка му прати да извикат Тота - като всички в селото. И Тота дойде. Усмихна му се и Добри бе готов да ù падне в краката. После тя докосна с пръст раната му и той подскочи - все едно, че нещо го удари. Тота ококори очи. После махна с ръка - изгони всички от стаята. Гледаха го две зелени очи и в тези очи нямаше нищо детско. Те бяха внимателни, проучващи го и в момента - учудени. Отново докосна с пръст раната му - Добри само леко потрепери. Тя доволно кимна. Но продължи да го гледа изучаващо. И докато му слагаше разни  лапи и превръзки, на Добри много му се искаше да ù каже, че знае тайната ù. Но щеше да е грешка. Тя приключи, ухили му се хлапашки и излезе от стаята. За седмица го оправи, раните му заздравяваха, но не и тези, дълбоко вътре в душата му. Да гледаш отблизо очите на Тота, да виждаш сиянието в тях и да не я обикнеш, значи - не си жив.

         Започна често да обикаля горичката. Знаеше, че Тота ходи на изворчето. Зарязваше овцете и се криеше там, чакаше я. Тя беше станала доста по-внимателна, вече не говореше така открито. Само си мърмореше нещо тихо и най-малкият шум я стряскаше и тя се стрелваше между дърветата. Тота.  Искаше да махне тези вечно повехнали венчета от полски цветя, да разпилее чудната ù коса, да докосне неземното ù лице и да слуша бълбукащия ù смях до безкрай...  Добри се стресна. Боже, спаси ме! Тя е само на 14 години! Грехота е!

         Всички спяха. Нещо не даваше покой на Тота. Беше ли нахранила животните? Да. Ами покри ли хубаво нощвите? Покри ги, покри ги. Какво не е направила? Защо не може да заспи? Нещо я теглеше навън. Стана тихо, излезе на двора. От небето я гледаше луната. Пълна и цяла. Усмихваше ù се.

-         Здравей, Луна? - пророни тихо Тота и протегна ръце към нея. Радваше ù се. Усмихваше се на звездите. После, без да се замисля, се втурна към портата. Безшумно мина през нея, затвори я и както си беше боса и по риза, се втурна по пътя през селото към горичката - тичаше с всичка сила към изворчето. Усещаше силата в ръцете си. Тази сила, която я изгаряше все повече и повече. Знаеше, че сега, ако докосне някого, ще го заболи. И вече знаеше, че сега ù помага водата. Като си сложи ръцете във вода, нещата преминават. Не се страхуваше от тъмното в горичката, от клоните, които закачаха ризата ù. И ходилата ù пареха. Коленичи във водата и натопи ръцете си.

-         Какво съм направила?... Какво съм направила... Боже, защо е това?...

-         Тота?

Тота се стресна, скочи да бяга, но една ръка я хвана здраво за лакътя.

-         Аз съм Добри, чакай! Чакай! Не бягай! - Добри я пусна и отстъпи назад - Само не ме кълни! Знам, че можеш да говориш. Помниш ли? Още като дете, пак тук. И недей да правиш пак бури. Чуваш ли?

Тота стоеше пред него в полутъмната горичка. Не достатъчно тъмна за очите му. Мократа ù риза не скриваше кой знае колко от стройното ù слабо тяло и очите ù отново не бяха на дете.

-         Тота?

В очите ù се появи такава невероятна нежност, че Добри потрепери. Тя вдигна ръка и помилва бузата му. После се усмихна.

-    Кажи ми нещо, Тота. Говори ми!

Но тя мълчеше

-         Моля те!

Просто го прегърна. А после Добри доста се посмя - облегнат на едно дърво в края на горичката, скръстил ръце пред гърдите си, той гледаше как Тота тича из полето, разперила ръце, за да суши ризата си. Овчарите горе на кошарите се кръстеха уплашено, гледайки странния бяг на самодивата и слушайки особения ù ту мъжки, ту детски смях.

         Започнаха да се срещат в горичката. Тя си мълчеше. Много рядко му прошепваше името или го наричаше “Пчеличко” - защото той я наричаше “Медовинка” - заради косата.

-         Пчеличко – шепнеше му, докато милваше лицето му и Добри целият изтръпваше, но държеше ръцете си здраво, защото това беше неговата Медовинка, неговото добро и наивно момиче, едно дете, което му вярва. Не би загубил доверието ù за нищо на света. Докосваше лицето ù с пръсти, като нея и нищо повече. Ходеше с нея да бере билки и треви, дори сам ù плетеше венчета. Тя току смръщваше носле и изхвърляше някое цветче. Той я гледаше с недоумение, а тя просто прошепваше:

-         Лошо.

  И на овцете му даваше някакви треви. Имаха нужда от тях, че той както ги зарязваше, би трябвало да са измрели от глад. Нищо им нямаше. Добре си бяха, за изненада на Добри и другите овчари, които отдавна бяха заподозрели тайните изчезвания на Добри.

         -   Добре се грижиш за овцете, а на мен нещо няма ли да дадеш? - смееше се Добри.

Тя го гледаше учуден, а после сочеше себе си:

-         Нали себе си съм ти дала.

Добри се усмихваше - това дете разбира ли какво му казва? Подръпваше я за къдриците и я подгонваше из горичката.

         Беше жарък летен ден. Тота беше свършила домашната работа - бързала беше, от нивата щяха да дойдат гладни и уморени, а тя искаше добре да ги нахрани. Помете, почисти. Сърцето ù закопня за горичката. Павле не я взимаше на нивата. Знаеше, че не я бива на къра и макар че Златка все му мърмореше, той си слушаше себе си. Баба Тодорица беше вече стара, но упорито ходеше на нивата. Не я свърташе в къщата. Погледнеше ли Тота, все очакваше нещо лошо да се случи. Твърде много приличаше на майка си това дете. И нещо странно витаеше около него.

Пак погледна към пътя - нямаше ги, пък и рано беше. Тота се втурна към горичката - ще се върне преди тях. Ще поседи при изворчето и ще си дойде. Сега никой няма - всички жънат.

 До горичката видя каруца, но не обърна внимание - някой от селото ще е. Тихо влезе в прохладната ù сянка, спусна се към изворчето, натопи ръцете си. Чу шум и преди да успее да се обърне, някой я сграбчи. Силната мъжка ръка я държеше здраво и тя знаеше, че това не е Добри. Пред нея застана друг мъж - черни очи, черна коса. Другоселци. Яростта в Тота заклокочи.

-         Пусни ме! - каза го тихо, както говореше с Добри.

В този миг чу хлопката на овена му. Водеха го към изворчето, животното бе уплашено. Отзад влачеха Добри, целият бе в кръв, сигурно се бе бил с тях.

         Нещо в Тота се пречупи.

         Очите ù се промениха. Мъжът, който я държеше, изведнъж потрепери и се свлече на земята. Другоселецът, който стоеше срещу нея, я зяпна. Тя протегна ръка към него и макар че не го докосна, той усети мощен удар, целият се разтресе. Тота вдигна ръце към небето, то за минути притъмня. Другоселците я гледаха стреснати. А нейните очи бяха луди. Тя насочи ръка към тях и те хукнаха през гората. Не стигнаха далече. Огънят ги застигна, а писъците им огласиха гората. Тота коленичи до Добри.

         Дъждът се лееше над тях, а тя милваше лицето му. Бяха го убили. За един овен. Не го искаше тя този свят, в който един човек я разбираше и я искаше такава, каквато е, а шепа разбойници го бяха убили. От алчност. За да се наядат. За един ден. За да покажат, че са по-силни. Не ù трябва този свят.

Не иска да живее в този свят!

Вдигна ръка към небето. Мощна светкавица проряза горичката.

Свиреп тътен разтърси селото.

         Намериха ги на другия ден.

         Тота - облегната на дървото, а Добри - положил глава в скута ù, сякаш още спят. Странна беше само тишината. Като че ли целият свят беше замрял и никой не искаше да ги събуди.

         Само изворчето до тях си течеше - спокойно и непрестанно следваше своя път през тревите.