Това станало една пролет, но не за пръв път. Били неколцина набедени рибари. Те живеели в една палатка близо до рекичка. По цял ден ловели риба. Но наближила зима, застудяло и задухал един такъв резлив ветрец. Та те решили да построят къща. Отишли при един мъдър строител и той им дал точен план и технология. Те го взели, прочели го и го заметнали нейде в някакви храсти до реката, а един пътник на зор го употребил за естествените си нужди. Сетне изкопали кал, забъркали със слама, наредили тухлите в калъпи и зачакали да изсъхнат. После почнали да зидат. Зидали, що зидали, дигнали три стени, но четвъртата не дигнали. Скалъпили един покрив от найлони и греди, турили кюмбе и палнали огън. Постоплило се. Поседели там, но станало бая бахър, та взели, че си отишли кой откъде е. Постройката седяла пуста и в нея заживели всякакви твари. Купчината тухли за четвъртата стена седяла в единия ъгъл и който минавал, си вземал по една тухла. Така купчината изчезнала. Сетне минувачите почнали да си вземат по тухличка-две от стените и така разградили цялата колибка. На другата пролет се върнали до реката, но не открили къщичката.

- Брейй - почесвали се те - имаше тука една колибка, а де ли е сега - маели се те. По едно време минал един дядо с платнена торбичка. Те го запитали:

- Ей, дядка, тука имаше одеве една къщурка...Помниш ли?

- Помня я, как да я не помня. Нали дигнах свинарник с нейните тухли - казал той.

- Е, как така с нейните - рекли рибарите - те бяха наши!

- Ваши, наши, бягай тая работа. Седяха на камара, ей там. Като са били ваши, да сте ги направили на цяло, да сте ги измазали и турили пазач. Де се е чуло и видяло някой да взема тухли от измазана постройка, с пазач? Първо не може си вземе тухла, а тряаа я откърти, а това носи шум. Пазачът ще излезе да се разправя. А вие, турили една купчина тук, друга там, струпали сте десет реда тухли, че и неизмазани с нищо, отгоре найлони и те почват сами да падат. А после ги дирите - де са ни тухлите... Елате с мен да ги видите де са. Станаха на чуден свинарник - рекъл дядото и подмъкнал две гредички и един найлон. Изведнъж пред тях минал тичайки един овчарин, а след него търчала глутница овци. Той надавал страшни викове и бягайки викал - хапят ме, овцете хапят. Рибарите още повече се смаяли и дори постреснали.

- Как така хапят - чудели се те - де се е чуло и видяло овци да хапят?

- Е как де? - казал дядото - тука по нашите земи стават всякакви щуротии... Първо, тоя не е овчар, а някой самозванец, и второ, това не са овци, а ето дори вие сте пишман строители. Строителят има строителен план и го следва, нъл тъй?

- То тъй, бе дядо, и ние имахме, ама де се дяна. А и решихме, че една проста колиба знаем добре как да дигнем, та тоя, майсторът, той ще ни дава акъл на нас. Ама сега ще намерим плана и тая пролет ще направим здрава къща.

- Я го намерите, я го не намерите, но ако ще правите нещо, един съвет - измажете строежа с хоросан, да спои тухлите, да видим сетне на другата пролет няма ли да намерите къщата, дето сте я оставили. Ако и риба така ловите, както си строите къщата, работата я пишем бегала. Айде, със здраве, хашлаци загубени - рекъл дядото и си тръгнал по живо-по здраво. Двамата гледали дълго след него със зяпнала уста, но един сом изпляскал в реката, та се сепнали и разпънали такъмите.

А имало навремето и един човек, който искал пък да лети. Ама много искал. Но нямал никакви крила, дори съвсем мънички. Та седнал на едно столче и се замислил дълбоко. Накрая сметнал, че за да полети, трябва да разбере всичко за летенето. И така станал и си закупил всички книги по темата. Сетне ги изчел. После ги препрочел, дори написал своя собствена. Срещнал се с други хора, дето искали да летят. Много мислили и накрая стигнали до извода, че за да летят, трябва да се родят отново, като птици. Но сами разбирате, че това е нещо недостижимо за човека. Ето защо със много труд, усилия и средства построили самолети. И полетели. Само че не било същото. Нито вятърът брулел лицата им, нито се чувствали свободни, но били затворени в нещо, което бучало, трещяло и на това отгоре понякога падало и летящите загивали. Но те си мислели, че летят, дори наричали това нещо - летене , а себе си - летци. Каква нелепост и заблуда. Други пък искали, още от памтивека, да достигнат до самия Бог. И също мислили, що мислили и ужким го измислили. Почнали да строят кула. - Ще я дигнем до небето - рекли те - ще я забучим до сами престола Божи и само ще се наберем по ръба на зида и ще се покачим и влезем вътре в царството. И взели да строят. Но по едно време спрели да се разбират. Един викал на друг - Ей ти там, лентяят, я подай онази кофа. Ти бе, да, ти със сините шорти, какво гледаш. Но онзи със шортите гледал недоумяващо и се питал - Какво бръщолеви този идиот с оранжевата риза. Нищо не му разбирам. Горкият сигурно се е смахнал от жегата. Та спрели да строят, понеже никой нищо не разбирал и едни други се мислели за луди. Кулата останала недостроена, а те се разпръснали насам-натам. Минали сума години. По едно време пак взели да се разбират, защото в училище ги карали да учат английски и айде отново взели да строят. Тоя път идеята им била да живеят вечно. Правили лаборатории, създавали гени, направили дори от кожа на задник истинско ухо. Да! В една лаборатория в Хайделберг. Е, вярно, че ухото нищо не чувало, но все пак било цяло ухо. - Скоро - рекли те - съвсем скоро ще създадем човек, а после ще направим така, че да можем да се регенерираме и така ще живеем вечно. Ще станем като Бога. Това толкова много ги зарадвало, че се напили като кирки и главният професор взел, че се споминал от интоксикация. Затова изоставили ушите и се концентрирали към създаването на съвсем истински черен дроб от свински материал. Но имало и други градежи. Те били в сферата на метафизичното и пръснати по цял свят. И те си мислели, че ще живеят вечно. Но за да живееш вечно, тоест да стигнеш до това царство Божие, имало условие. Трябвало да се роди човек отново. Тоест отгоре. Тука ставало вече сложно. Те, обаче, му намерили цаката. Един рекли, че като седиш гол пред едно дърво цял живот и сам се превърнеш в дърво, ще достигнеш нирваната, други смятали, че като убиват неверниците в техния идол, ще се курдисат в рая, а имало и такива, които постановили, че всеки, който кажел едни определи думички, е роден отново. Явно си мислели, че това е някакво заклинание. И така светът се напълнил с родени отново хора, които щели да живеят вечно. Е, имало и неродени, и то много, но било само въпрос на време да кажат заклинанието. Нужно било само да ги хванат натясно и да им обяснят ползите от казването на това заклинание, при това съвсем безплатно. После всичко ставало ново, е не съвсем веднага и не съвсем ново, но все пак ние не сме ангели, оправдавали се те. Всъщност нищо не ставало, ама карай, това е друга тема, няма да се разправяме сега. И както едно време при ония с кулата слезе някой и им разбърка езиците, така и днес някой слезе и разбърка умовете на тия, дето градяха сами, по свой начин пътя към царството. Но както и с летенето, така и с достигането до царството е нужно нещо отвън. Някой отвън да направи нещо. Да станеш на птица и да полетиш, или да се родиш отново, но вече със ново естество. Това не е вавилонският градеж, нито вашингтонските, пардон вавилонските блудници, или къщите без хоросан, но това е жената на Агнето. Но коя е тя - ще попита някой? Тя е онази, която следва Агнеца, където и да отиде. Мнозина вавилонки мислят, че следват агнето, но те следват собствената си представа за агнето, тоест едно тяхно си златно агне, тоест теле и то не го следват, ами го носят на раменете си, запъхтени и уморени, понеже то тежи цял тон. Нали е златно. Пот капе от тях, препъват се, падат, стават, но вървят незнайно накъде. Градят разни постройки и слагат златното теле вътре. После градят други постройки, понеже старите рухват, карат се кой да носи телето, а пък ако някой не го носи, се сърдят, че не го носел. Всеки иска да е отпред и никой да е отзад, всички били равни, но някои по-равни и цялата тая телешка процесия отива нанейде, сред крясъци, пот и егоцентризъм. И какъв ще да е изводът от цялата тая история? Ами изводът е, че човек трябва да се роди отново. Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство. Може да е най-великият. Може да е мастодонт, или самият папа - онзи с короната, трона и пръстените. Не може да види царството! И не става със заклинания. Само едното заклинание те причислява към оная, телешката процесия. Тя си има собствени правила и структура. Наследена от поколения подобни телешки процесии. Непробиваема е. Там принципът е, ако не си с нея, си против нея. Телешка му работа. - Абе, не ме занимавай с тия Божии царства, ще кажат другите. Ония с ухото от кожа на задник и с черен дроб от свински клетки. Ние градим човешкото царство тук, на земята. И скоро ще можем изцяло да се ремонтираме и така ще достигнем безсмъртие. Не знам от кои сте вие, от тия, от ония, или от другите, но трябва да се родите отново. За целта, обаче, нещо трябва да умре. Това е Егото. Мръсното, гадно, скапано его трябва да умре. Демек трябва искрено покаяние за злите пътища, ако ходите в подобни. Ако не ходите, тоест си въобразявате, че не ходите, прав ви път, но за ония, дето ходят и това им тежи, то има начин. Трябва егото да умре. Трябва смяна на посоката. А царството, казват, е точно там, по посока нашия гръб. Абе, вземете прочетете евангелие от Йоан и стига сте ми чели глупотиите. Ако не се роди някой отново, не става. То на тоя свят не можеш се появи, ако не се родиш, камо ли на оня. Айде до скоро и не забравяйте хоросана. Без него пък, хептен нищо не става.