За шестата смърт ще живея - 4 глава

• Тези дни работиш побавно, защо така?
• Малко съм разсеян и внимавам да не сбъркам. Ще се стегна.
• Добре, продължавай!

Бартак беше свалил темпото на преписване, защото вече четеше всичко. Нямаше нужда да го споделя с Маркан, кой знае какви мисли ще му хрумнат в главата.

Имаше всичко, от договори за мир, до стратегически планове. Последните бяха най-интересни. Опитът от преминали битки се трупаше и усъвършенстваше, самите армии се променяха с годините.

В началото не е имало различни части, биели се с мечове и боздугани. После включили лъка, дотогава използван само за лов. Сега вече се правеха различни формации, според терен, численост на врага, времеви условия…

Най-сложни и трудни оставаха обсадите. Не само заради стените и нуждата от съоръжения, а защото и самите крепости се подобряваха и доизграждаха.

Всичко това влизаше в главата му, превръщаше се в наука и му помагаше по-лесно да преодолява спомените за умиращи хора. Бартак знаеше, че скоро отново ще му се наложи да встъпи в бой и можеше да няма късмет, но се надяваше да вземе още една заплата, след което да изпрати събраното на семейството си.

Полека бе усвоил мисленето на мъжете тук, че следващият ден може да е последен. Затова бяха арогантни, необуздани, използваха всеки момент да се забавляват, а на фронта излизаха като смъртници, приели съдбата си.

Можеха да напуснат когато си искат, но нямаше къде да отидат, а и парите бяха много. Получаваха по един квадрон месечно, колкото едно нормално селско семейство би изкарало за година. От плодородните години.

Бартак бе събрал девет квадрона, чакаше десетия. Девет месеца служба, през които много се промени, и вътрешно, и външно. Брадата му настигаше тази на Фронтик, а мечът вече бе станал перце в мускулестите му ръце.

Само едно нещо липсваше на възмъжаващото момче и то не знаеше какво е.

• Жени – спомена една вечер Фронтик, загледан в огъня. – Трябва да има жени. Но не то тези, които искат да си влюбен в тях, да им рецитираш стихове и да пърхаш с мигли, за да ти кажат, че не ги привличаш. Трябват курви, с меки мръснишки тела, винаги разкрачени, когато ти се прииска. Бих дал един квадрон ей сега, ако се появи някоя.
• За толкова можеш да имаш и мен – засмя се Плерах.
• За твоя задник и плюнка не бих дал. Имаш си другарче, мен ме остави да си мечтая!

Бартак отдавна бе спрял да се черви на цинизмите им и откровено отговори на следващия въпрос, насочен към него:

• Не, още не съм бил с жена.
• Жалко. Първата си хванах, когато бях на петнайсет, после имаше още много, които ощастливих. Но тези две години в армията стоя на сухо.

Плерах му го върна:

• И си пусна брада, за да ти напомня какво си пипал.

Засмяха се от сърце, дори Фронтик, който само размаха пръст заканително.

• Знаете ли, че другите войници постоянно си говорят за това, а нашата групичка все обсъжда интелектуални теми? Ще сменям обстановката, много сте ми благородни.
• Само се обръсни, че някой в тъмното да не обърка лицето ти с нещо друго!

Тази нощ Бартак сънува някакви неясни фантазии, от които на сутринта се събуди мокър и засрамен. Имаше едно момиче в селото, което му се усмихваше понякога и сега сънува тази усмивка, но на лицето на Плерах. Благородникът-пастир беше висок и мускулест мъж, но в движенията му икаше някаква грация, може би затова му приличаше на богаташ.

След седмица отново тръгнаха на поход, този път цялата армия. Мълвата за битката между първи и седми се беше разнесла, всички вече мразеха принц Асарил и бойният дух бе снижен. Седми не съществуваше. Стрелците му, единствените оцелели, бяха разпределени по другите даркини. Тази част нямаше конница и може би затова бе избрана. Дори принцът не можеше да жертва благородници.

Този път пътуваха с дни, обядваха със сухари в движение, вечер разпъваха лагер, хапваха набързо и заспиваха уморени. Дрехи и тела полепнаха с прах и мръсотия, миризмата не беше приятна.

Бартак и Дебелия се редуваха да носят палатката. Младежът вече свикваше с тежестта на багажа, но друга тежест натискаше сърцето му. От несправедливостта, владееща този свят.

Кому бяха нужни войни, като имаше земя за всички? Някои притежаваха повече, отколкото могат да ползват, но не я преотстъпваха на бедните, само копнееха за още и още. Един добър крал би искал поданиците му да са щастливи. Техният не беше такъв, синът му също не започваше добре.

Един ден сподели мислите си с Плерах, докато вървяха заедно. Съвсем тихо, да не ги чуват другите пред тях. Приятелят му отговори по същия начин:

• Започнеш ли да мислиш така, не си за тук, става опасно. Армията не се нуждае от раздори, защото тогава всеки ще ни разбие. Приеми, че така е устроен светът и не можеш да го промениш! Винаги ще има доволни и недоволни. Дори кралят да раздаде поравно земя на всички, ще започнат караници защо на един се е паднала плодородна нива, а друг е получил пущинак. Макар, ако вторият запретне ръкави, също ще оправи земята си. Хората са съдове, в които бог е налял различни количества добрина, завист, трудолюбие, алчност. Радвай се на това, което имаш! Така ще получиш повече, защото душата ти ще е пълна. Толкова мога да ти кажа.

След кратко мълчание, Плерах допълни:

• Не си мисли, че щом благородниците живеят в разкош, на тях им е лесно. Имат да се пазят от интриги, от настроенията на краля, мислят за доходите си. Звучи смешно, защото сме далеч от техния живот, но истината е, че нашият е много попросто устроен. Колкото си по-нависоко, толкова по-силно те духа вятърът.

Бартак не мислеше да спори, бе съгласен с казаното. Многото прочетени книги му даваха представа за реалността. Смъртта дебнеше и сред богатите, като често идваше от най-близките им хора.

Подреждаха се за битката в мъглива есенна утрин. Тревата беше мокра и бързо се превърна в кална каша под хилядите крака. Видимостта бе лоша, не можеха да видят врага си, но знаеха, че е някъде отсреща и също се строява.

Този път теренът беше равен, поне докъдето стига погледа. Лично кралят щеше да води и бе избрал нова подредба за централната линия. След първия ред от щитове имаше ред косачи. Така наричаха тези като Бартак, които довършваха преминалите врагове. После следваше нов ред на щитове, зад тях още косачи. Те щяха да попълват празнини от падналите в битка. Ветераните бяха изтеглени към единия фланг, за да натиснат крилото на противника и да пробият в тила. Половината конница ги пазеше, другата остана в резерв.

Бартак вече знаеше бойните сигнали и бе оставен на четвърти ред, но пак страдаше от нервно напрежение. Участваше едва във втора битка, не можеше и да използва тактиката си от предишната.

Остана да се надява, че линиите пред него ще удържат. Отляво и отдясно виждаше зрели мъже, калени в бой, но също изопнати от нерви.

Когато конниците поеха на среща с чуждото командване, мъглата започна плавно да се раздига. Бързо се върнаха, изплувайки от бялата пелена и дадоха кратки нареждания на командващите реторхите. Те от своя страна инструктираха стотниците, които навлязоха сред редиците.

Зачакаха. Цялото множество мълчеше, тишината стана по-гъста от мъгла. Най-отпред дългите копия се полюшваха неспокойно. Бартак стисна дръжката на меча си.

Първо бяха стрелите. Залпът на сляпо не свърши работа, вдигнатите щитове предпазиха фронта, имаше съвсем малко ранени, реагирали със закъснение.

После се чу конски тропот, копията бяха наведени напред, мъжете забиваха задния им край в пръстта за устойчивост. Мъглата се раздра на парцали от настъпващата конница.

Бартак чу свистене зад себе си, невидим облак от стрели прелетя над главата му и се стовари отпред, но противниците бяха опаковани в брони, както и конете им, така че устремът им не намаля.

Изненадващо спряха на крачки от копията, мигове преди да се нанижат. Препуснаха настрани, разкривайки напиращите след тях мечоносци. Копиеносците изпаднаха в паника. Бяха напълно беззащитни срещу приближилите пешаци с мечове, затова хукнаха назад, блъскайки своите и разкъсвайки защитната линия.

Точно на това разчиташе врага, за да се вреже в пролуките. Засвириха рогове, стотниците крещяха „атака“, но клането вече бе започнало.

Бартак спря да следи стратегията, всички тръгнаха напред. Хвана меча с две ръце, насочи го и зачака противник. Виждаше как линията от щитове  пред него се огъва, но удържа, а мъжете ръгаха късите си остриета през процепите.

Просвири рог, сигнал за отстъпление. Бартак се изненада, битката едва започваше, а трябваше да се измъкват? За какво умряха тези най-отпред?

Редовете тръгнаха бавно назад, пазейки линиите. Натискът отслабна, но враговете не се отказваха. Денят не беше свършил.

Нов рог оповести, че трябва да задържат позиция. Тогава на Бартак му просветна, че е само тактика, увлякоха противника след себе си, за да може ветераните да го заобиколят. Получи прилив на сили от знанието, че някой мисли как да победят, нямаше просто да се мачкат. В този момент дойде и неговият ред да се включи.

Мечовете се целунаха, след което затанцуваха, проучвайки се взаимно. Всеки търсеше празноти, докато прикриваше своите. Нямаше редове, армии, останаха само те. И един рог.

Бавно се отделиха след сигнала за предаване, още и двамата не осъзнаваха от кой лагер бе дошъл. Противникът му кимна в знак на уважение, Бартак направи същото. Един от тях трябваше да умре, но съдбата ги прекъсна.

Армиите се разделиха сякаш с нежелание. Всеки тръгна към своя лагер, по полето плъзнаха събирачите на трупове, както и някой друг ветеран, търсещ интересна находка.

Бартак се огледа за приятелите си, но видя само стотника.

• Какво следва сега? – попита.

Маркан се ядоса:

• Аз нали ти казах, никакви въпроси? Прибирай се до следващо нареждане! – едва след това го позна и се поправи: Не, остави меча в палатката си и ела в шатрата, имам работа за теб!

Бартак тръгна след другите, които пъплеха като мравки в колони и при лагера се разделиха, всеки поел по пътечка към своето местенце. Щом открехна входа на палатката, Дебелия скочи изненадано от постелята си:

• А, върна ли се? Много се забави.

Колкото и да бе замислен над днешните събития, Бартак не успя да се заблуди:

• Ти си сънен. Тук ли изкара битката?
• Нещо ми е лошо и си легнах. Втриса ме, май съм се натровил.
• Сега започвам да разбирам как найслабия мечоносец е оцелял толкова дълго. Участвал ли си изобщо в някоя битка досега?
• Само тази пропуснах.
• И на предната не те видях. Заварих меча ти, оставен тук.

Гаурис направи виновно изражение:

• Добре, признавам си, и в предната битка не участвах.

Бартак трябваше да върви, но приседна за малко.

• Какви ги вършиш, Дебел? Предаваш другарите си, за които всеки приятелски щит е важен?
• Точно моят щит няма да спаси никого, знаеш ме. Пръв ще се огъна.
• Какво правиш тогава при мечоносците? Мъж ли си изобщо?

Гаурис се притесни:

• Признавам си, Бартак, страхливец съм. Но ми трябват пари. Не ми се умира толкова рано.
• Защо тогава не се записа при стрелците, те са далеч от фронта?
• И вземат само четвърт квадрон заплата.
• Нямам думи! – Бартак се изправи – Ти си позор за втора реторха.

Повдигна покривалото на палатката и преди да излезе, се обърна:

• Не, за целия даркин.

Десетте стотника дискутираха нещо, докато Ток наливаше вино в чашите им. Тук беше и генералът, ръководещ този даркин. Бартак за първи път го виждаше толкова отблизо.

Възрастен мъж, вдъхващ страхопочитание, все още с доспехите си, бе свалил шлема и приглаждаше запотената си глава. Над него стоеше единствено кралското семейство, приемаше заповеди лично от тях.

Бартак отиде директно в своя ъгъл на шатрата, където го очакваха подредени свитъци за преписване. Но не остана незабелязан.

• Хей, войниче, може би ти ще ни помогнеш. Ела поблизо!

За селянче, разговор с толкова височайша особа бе немислим. Ако някой заприказваше благородник от такъв ранг, го очакваше бесило. Дори само да го загледа, можеше да пострада.

• Ела, не се бой! – гласът на генерала бе мек и приятен.

Бартак приближи с наведена глава, поглед, забит в пода и прибрани до тялото ръце.

• Дайте му чаша вино да се отпусне малко! Виждам, че не трепери, но се държи почтително. Всеки човек трябва да уважава силните и да си знае мястото. Който много вири нос, лесно се спъва.

Ток бутна в ръцете на Бартак чаша с две глътки на дъното. Той я прие, но не отпи.

• Виж, войниче, знам какво се говори за предишната ви битка. Тя бе проведена без мое знание и без разрешението на краля. Виновните вече са наказани.

Как ли се наказва принц? Генералът продължи с приятелски тон:

• Но сега духът на даркина е спаднал, дисциплината също, и така даваме ненужни жертви, а не постигаме резултат. Днес можехме да победим категорично. Сега ще се водят преговори и, ако не се постигне съгласие, ни чака нова битка. Кажи ми, какво би оправило настроението на такива като теб? Без да говорим за повече пари, няма кой да ги отпусне! Днес може би загинаха твои приятели, така ли е?
• Жени – изплю Бартак, събрал смелост.
• Не те разбрах?
• На мъжете им трябват жени. Курви.

Генералът се разсмя гръмогласно. Стотниците го подкрепиха, но по-предпазливо.

• Жени значи, а? И няколко кръчми като отворим, всички ще са щастливи. Майната им на войните, само ще пием и чукаме. Върви си!