За шестата смърт ще живея - 5 глава

Бартак знаеше, че за един ден бе преминал през две битки, еднакво опасни. И в двете извади късмет.

Сега се зачуди дали да сподели наученото с приятелите си, но помнеше думите на Плерах  – каквото се случва в шатрата, си остава в нея. Чувстваше единствено възторг, че се бе докоснал до толкова високо присъствие, бе разговарял с генерал и не се изложи, поне не много.

• Тръгваме ли си утре? – чудеше се Фронтик.
• Водят преговори, ще изчакаме – Плерах винаги знаеше.
• За какво преговарят?
• Не знам всичко. За някоя спорна земя, за млада неопетнена принцеса или за табун бойни коне. Поне има шанс да ни върнат без повече жертви. Ако кралете говорят на един език, мечовете ще замълчат.
• Ако се правиш на шибан поет, ще те сритам в кокалчетата.
• Това е много далеч от поезия, мили мой Фронтик. Ето, и Дебелия идва.

Гаурис приближаваше бавно с чиния гореща вечеря. Търсеше погледа на Бартак. Щом го срещна, прочете каквото трябва и зави в друга посока между палатките.

• Скарани ли сте? – Плерах видя какво става, но не разпита повече.

И без друго Бартак нямаше да му обясни. Дебелия трябваше сам да живее в срама си, нямаше нужда още хора да разбират.

В палатката не си говориха, Гаурис се правеше на заспал, когато Бартак влезе. Така и го остави сутринта.

Целият следващ ден премина в работа с документи. Генералът го нямаше, стотниците седяха и пиеха вино в шатрата. Бартак ги остави за малко по обяд, да хапне набързо, после се върна към преписването. До ранната вечер, когато дойде известие.

• Постъпила е молба за прехвърляне при стрелците.
• От кого?
• Някой си Гаурис Прахер.

Бартак затаи дъх и спря да пише. Стотниците мълчаха, Маркан възкликна рязко:

• Дебелия? Този е от моите.
• Какво мислиш за него?
• Слабичък е, но вече много време се справя като мечоносец, значи знае как да оцелява. Стрелци има предостатъчно, първата линия е найпроблемна.
• Добре, остава при теб.

Звук от късане на хартия скъса нещо и в Бартак. Бяха приятели, но се скараха. Може би трябваше да му се извини? Кой бе виновен в крайна сметка? Кой имаше право да поучава един човек как да се справя в живота?

Вечеря с приятелите си, по-замислен от обикновено, след което се прибра в палатката. В тъмното усети дишането на Гаурис.

• Отхвърлиха молбата ти.

Каза го с тъга и искаше да добави още неща, но не намери думи. Дишането спря за малко, после продължи. Отговор нямаше.

Събуди ги боен рог. Преговорите се провалиха, мечовете щяха да говорят.

Разделиха армията на три части, щяха да атакуват врага от всички страни. За конницата оставаше тила. Беше рискован ход. Ако някоя от частите се забавеше, другите щяха да бъдат стъпкани. Ако противникът разбереше намеренията им, също.

Но пък тактиката даваше предимство на стрелците и лишаваше вражеските от възможност за концентрирани залпове.

Докато другата армия се реорганизира, бронираната конница размаза гръбнака ѝ, а пешаците я стиснаха като в клещи. Прозвуча рог за предаване и всичко приключи по-бързо от предния път.

• Вече можем да си ходим, умирам за едно свястно къпане – отдъхна си стоящият до Бартак.

Той не умря, но други го направиха. Малко, стотина души, нямаше време за повече. Сред тях беше и Гаурис Прахер, когото всички знаеха като Дебелия.

Пътят обратно бе път на изкупление, горчив и злочест. Бартак мъкнеше палатката на гръб, но повече му тежеше вината за смъртта на Гаурис. Двете одеяла, меча и щита ги прибраха в обоза, за да ги дадат на следващия новобранец. Между тях на тръгване Бартак бе открил спестяванията на Дебелия в малка торбичка, общо двайсет и два квадрона.

Не знаеше какво да ги прави. Като се приберяха, щеше да търси връзка със семейството му и да ги изпрати.

Даркините крачеха бодро, защото се прибираха обратно и пътуването трая с един ден по-малко. Макар че се местеха от едно поле на друго, за тях това се бе превърнало в дом, където познаваха дори облаците.

Още по път Бартак намери Звяра и го помоли да му осигури вино, с което да почете паметта на приятеля си. Изненада се колко струва един мях, но не бе момент да се скъпи.

Щом се настаниха по старите си места, изкъпани и изпрани, седнаха заедно да вечерят край огъня. Звяра измъкна пиенето, а Бартак разказа историята на Гаурис.

• Според мен си постъпил правилно – подкрепи го Фронтик. – Не трябва да се обвиняваш. Никога не съм се замислял, че не съм го виждал в битка. И не ми е липсвал.

Плерах и Зертон се присъединиха:

• Той е щял да умре още в първия си бой. За толкова време не се научи как да държи щита.
• Аз също съм съгласен.

Бартак продължи:

• Намерих спестяванията му. Смятам все пак да ги дам на неговото семейство, щом ги открия.
• Няма нужда да ги търсиш, те ще дойдат.
• Как така?

Плерах се усмихна язвително:

• Предават тялото на всеки загинал на близките му.
• Но… мина една седмица?! Ще мине още време. Той? Тялото му…?
• Ще се разложи? Не се притеснявай, осоляват телата и ги консервират. Така кралят хем спестява от правенето на гробище, хем печели, като иска дан за запазването на починалия. С други думи, трябва да го откупят. За един квадрон.
• Какъв човек е този крал?
• Богат.

След няколко дни дойдоха. Бартак бе помолил да бъде уведомен и го намериха в ранния следобед в шатрата. Остави писеца и поиска от Маркан да го освободи, като му обясни причината.

• Добре, върви! Утре по същото време.

Трябваше да извърви пътя край всички реторхи, което не бе правил от пристигането си. Докато подбираше думи за срещата, си спомни за дърводелците от девета. Не се страхуваше от тях. Вече бе станал мъж, беше убивал. Но не ги срещна в лагера им.

Видя ги в десета, покатерени на скелета на нова голяма шатра, която ковяха. Не вярваше да го помнят, но чу вик:

• Ей, зъбльо, пазиш ли си задника за мен?

Беше едрият. Преди време минаваше за едър, сега нямаха разлика в телосложението.

• Бързам, после ще се разберем.

Бартак не спря, но изгледа продължително тези на гредите.

• Перчиш се, но ще ти клъцна крилцата, само да сляза долу.

Заряза ги и продължи, трудното беше напред.

В края на даркина се тълпяха каруци. С новобранци, с провизии, с вино за ръководството. И с печални хора, искащи да приберат децата или мъжете си. Каквото е останало от тях.

Стигна точно, когато събирачът повтаряше дежурната си реплика:

• И да не го вземете, пак ще дължите парите на краля, защото той вече се е погрижил за тялото. Както и ще се натрупа допълнителна такса за погребването му.

Бартак приближи, за да се увери че става дума за Дебелия. Посинял и съсухрен, но беше той.

• Аз ще платя. Колко?

Не смееше да погледне възрастните хора. Събирачът му хвърли ядосан поглед:

• Квадрон.

Бартак подаде парите, изчака за разписка и се обърна.

Бяха дребни и прегърбени от работа мъж и жена на около шейсет години. Ръцете им висяха безпомощно, напукани и черни от пръстта, от която вадеха прехраната си, и в която сега щяха да ровят единствения си син. Мрежите от бръчици под очите им не позволяваха на сълзите да изтекат.

Жената хълцаше от мъка, но мъжът успя да благодари:

• Жив да си, синко! Ще продадем къщата и ще ти върнем дълга.
• Няма нужда, синът ви е спестил достатъчно.

Подаде торбичката с двайсет и два квадрона, беше платил от своите пари.

• Рис приятел ли ти е? От малък се страхуваше от всичко и го пратихме тук да възмъжее.
• Приятел, да. Спяхме в една палатка.
• Как беше той, държа ли се смело?
• Беше от найсмелите, пръв в боя.

Сълзите намериха път и протекоха по бузите на мъжа. Той ги забърса бързо с ръкав, очите му светеха, искаше да чуе още.

• Някой ден мини през нашето село, ще те нагостим, ще стоплиш сърцата ни. Заедно ли воювахте?

Събирачът се обади гневно:

• Хайде, разотивайте се, тук не ви е хан!

И Бартак не можеше да лъже повече:

• Трябва да тръгвам, чакат ме задължения.

Една корава селска ръка го хвана за лакътя:

• Още веднъж ти благодарим за всичко! Прощавай жена ми, тя си изплака душата до тук.

Бартак погледна за последно Гаурис, очите го смъдяха.

• Лек път! – и си тръгна.

На връщане срещна някакъв, помъкнал сноп пресни летви.

• Дай ми една! – грабна я, глух за виковете след себе си.

Тримата отворковци бяха слезли от шатрата, гледаха нагоре и обсъждаха наклона на покрива.

Първият отнесе удар в гърба, който го събори. Вторият получи мушкане в корема, от което само издиша като спукан и се сгъна на две. Остана тартора им.

Той отвори уста да каже нещо и глътна зъбите си, а носът му хлътна в черепа. Следващия удар получи зад коляното, това го принуди да падне. После още един през ухото, оставяйки кървава каша. Вече не говореше, а само бълбукаше, коленичил на земята. Последният ритник го просна по гръб.

Дотърчаха много хора и хванаха здраво Бартак.

• Кой си ти?
• Бартак Отрел. Мечоносец от Втора.
• Може да те обесят за това, момче. Генералът ще реши.
• Вече свикнах да умирам.

• Нямаш провинения досега, стотникът ти се застъпи за теб. Но знаеш ли кое ще те спаси?

Бартак мълчеше, с ръце, вързани зад гърба. Този път гласът на генерала не беше мек, режеше като нож.

• Не стигат мечоносци. Нямаме храбри мъже. Сигурно побоят има предистория, но за това са стотниците. Ако всеки започне да трепе който не му е симпатичен, враговете ни просто трябва да почакат, превивайки се от смях.

Бартак не реагира, беше  му все едно. Разбираше какво чувства Звяра, или поне донякъде.

• Сега ще те пощадя, но не искам повече да ти виждам очите.

Генералът направи пауза:

• Предният път избоде земята с поглед, сега си наперен. Какво те промени?
• Болката и мъката на хората.

Изрече го съвсем тихо. Генералът погледна встрани, сякаш мислеше отговор, после махна с ръка:

• Разкарайте го!

В палатката му имаше някакъв. Сигурно на неговата възраст, но с уплашения си поглед приличаше на хлапе.

• Кой си ти?
• Сегеван. А ти?
• Дълго е за разправяне.

Бартак се съблече и се мушна под одеялото. Прозвуча вечерния рог.

• Отивай да вечеряш! – каза, обърна се на другата страна и заспа.

Сутринта всичко изглеждаше по старому, с изключение на Сегеван, който хъркаше като бог. Бартак го срита, изчака го да се облече и го заведе на тренировка.

Наистина всичко продължи както си беше. Следобеда Маркан не спомена нищо, а вечерта приятелите му го чакаха край огъня.

Плерах развали илюзията:

• Знаеш ли как ти викат сега? Трошача. Сядай и разказвай!
• Няма за разказване, бях ядосан и сглупих.

Звяра седна до него и му подаде мях:

• Пий! Това притъпява ума. Но не забравяй! И Не прощавай!

Из лагера се говореше, че във всяка реторха строят по една нова шатра, по-голяма от командирските. Предполагаха че е нещо, свързано с приближаващата зима. Дори започнаха облози, колкото да има тръпка в скучното ежедневие.

Тренировките не спираха, много новаци сега започваха своето обучение, другите подобряваха уменията си. Бартак съчетаваше меча с перото, много от мъжете го гледаха с уважение.

Не бе най-добър в дуелите, но славата му като Трошача караше другите да подхождат предпазливо. Той се смущаваше в началото, после свикна, накрая взе да му харесва.

Щом дърводелците дойдоха да строят във втора, бързо разбраха кой е. Посочи им го единия от битите и омразата личеше по лицата им. Причината нямаше значение, всяка реторха защитаваше своята чест. Но тук, сред толкова мечоносци, не смееха да се правят на мъже.

Новата шатра беше до тази на стотниците, по-висока и с по-голяма площ. Многото дървен материал по нея направо я превръщаше в къща, макар без прозорци. Плерах опита да научи подробности, безуспешно. Шатрата стана основна тема на разговори в хладните вечери. Дори попита Бартак дали не е прочел някой документ, много му се искаше да спечели облог.

Трошача му отвърна подобаващо:

• Каквото става в шатрата, си остава там.
• Ама и ти си един приятел…

Плерах се направи на обиден, а Бартак влезе в тона му:

• Строят резиденции за краля. Ще постои малко във всяка реторха, искал да провери войниците как се бият и колко могат да изпият.
• Ако срещнеш проблеми с дървените глави се обади, и другите искаме да направим един хубав бой.
• Не си търся проблеми, чакам заплата.
• Добре, Трошачо. Но да си знаеш.

Плерах направи знак на Зертон и двамата отидоха да си лягат. Огънят догаряше и Бартак понечи да сложи още дърва, но се отказа. Компанията на Звяра беше скучна, а Фронтик го нямаше тази вечер.

Затова и той се измъкна. Мислеше, че е приключил със срещите за днес, но пред палатката го чакаше Сегеван, заедно с още трима мъже.