За щастието и супермаркетите

Искаме да бъдем свободни да обичамe. Искамe да сме смели и да вярваме, че ни чака само хубаво отвъд реката на хорските приказки. Толкова прости неща искаме, но като че ли най-обикновените стремежи са най-трудни за осъществяване.

 Може би един шоколадов сладолед с ягодова глазура ще ме зарадва, може би прегръдката на любимия човек и топлата му подкрепяща усмивка ще ме сгреят след дългия път към вкъщи, но защо тогава така лесно ги пренебрегваме?

 Вместо да обикаляме магазин след магазин в търсене на най-евтината стока, защо просто не се спрем и не си купим просто точно това, което ни изкушава в този момент, без значение колко скъпо или евтино е? Да се зарадваме сами себе си не е въпрос на много или на малко пари. А въпрос на това обичаме ли се достатъчно, че да си позволим това, което наистина ни се иска.  

Забелязвате ли как с времето все по-често казваме за някой продукт, че е много хубав, ефикасен, вкусен, че е най-добрият ни избор, когато всъщност сме нямали избор и затова сме го купили. И защото е най-евтино, затова е най-хубаво! Колко дълго живеем все с идеята за нищета?

Разделихме живота си на две основни понятия – евтино и скъпо. Само това пресмятаме и само това ни интересува. Докато се стремим към най-евтиното, други винаги се стремят към най-скъпото. Но щастието не харесва нито добрата далавера, нито претенциозната суетна инвестиция. Щастието не се мери с пари. Няма такова понятие като скъпо щастие или евтино щастие. То е безценно и всеки може да го произвежда в себе си в неограничени количества и дори да го дарява на колкото си хора поиска. Щастието е свободно, то няма нужда от търговска опаковка и панделки, няма нужда и от табелка „50 % по-евтино“.

Големите търговски вериги за хранителни стоки и напитки предлагат всичко: отстъпки, промоции, томболи с апетитни награди, карти за лоялен клиент и препълнени рафтове и хладилни гишета.

Там може да се срещат както хора от село, така и от града, както висшисти, така и хора без образование, както социално слаби, така и главозамаяни от богатство късметлии. Също както в храма се срещат различни хора, все деца на порива за живот.

За съжаление, днешните хипермаркети са се превърнали в своеобразни светилища, където хората търсят утеха с поредната покупка. Посещават ги ако не всеки ден, то поне през ден и стават зависими от неоновите светлини, високоговорителите и претъпканите опашки на касата. В един момент им се струва, че ако днес не са изхарчили 10, 20, 30 и повече лева в магазина и ако не са чакали минимум 10 минути за реда си да си дадат парите, значи денят им е бил безмислен. Ако тези анонимни чакащи не са се оплаквали един на друг, докато чакат, и не са оплюли властта, работодателите си и времето, сякаш не са общували пълноценно. И това е така, защото отчуждението навлезе трайно в семейството, а приятелствата станаха толкова лесни и бързи в интернет мрежата и на опашката в магазина. Усмихваме се мило на непознатия „маркетманиак“, а не забелязваме на масата вечер най-близките си и техните нужди.

 Страхувайки се от предизвикателствата на живота, ние ги заобикаляме, отказваме се от тях и ги заменяме с предизвикателствата в развлекателния център, наречен търговски център, мол или както искате. Да се преборим за последната тениска с друга нахална като нас особа в поредната разпродажба, ни се струва успех и дори празнуваме за това. А да се преборим с натиска на другите върху нас, да кажем „не“ на човек, който мисли за себе си, а не за нас… това го смятаме за невъзможно и приемаме спокойно поражението си като данък интеграция.

Напоследък като че ли и в храмовете, както в магазините, все се продава и купува. Колко от вас ще кажат, че не са виждали свещеник да не търгува с вярата на хората за лични облаги или пък молещи се да оставят прескъпи дарове пред безмълвните икони в замяна на реклама или откупуване на грехове. Точно така, хората все по-често се опитват да откупят греховете си с рушвети, отколкото с благородни дела – подчертавам дела, а не пари. Както грехът е дело, така и покаянието и желанието за поправяне на сгрешилия също трябва да е дело.

Търговията завладя и най-съкровените страни от човешката душевност. Тя подмени щастието с недъг клонинг на щастие, който се произвежда на конвейер и се отличава от другите клонинги със сериен номер. Този клонинг елитаризира правото  над него и само хората с пари, могат да го имат.

Истинско щастие заслужава всеки. То не е расист, то не е съдия, то не е награда за отличници. То е като въздуха, като слънцето и дъжда. Който ги поиска, трябва само да си отвори прозореца, да си махне черните очила и да вдиша малко свобода без капка угризения и помисъл за това „ами какво ще кажат другите?“. 

Щастието няма формула, то няма агрегатно състояние, нито цвят или вкус. Щастието е като песъчинките в морето. Не можем никога да ги преброим, така и то е безкрайно, и единствено смелите се докосват до него. То не се предлага в магазините.

Много от ценностните понятия сме превърнали в масови нарицателни за съвсем изкривени ситуации и поведение, които отдавна са далеч от оригиналната идея. Ние живеем не в света на копията на ейдосите, както казва Платон... ние живеем вече в света на ментетата... в сегашния свят ние живеем ментето на любовта, ментето на приятелството... ментето на искреността... ментето на щастието.

Ментетата се създават с цел бърза печалба. Да не забравяме, че истинските ценности се стремят единствено и само към себе си. Любовта се стреми към любов, щастието към щастие, приятелството към приятелство… ако някой потърси друго с него… тогава да отиде в супермаркета. Да се нареди за пореден път на опашката за касата и да продължи да харчи и да заробва съвестта си, за да може да има възможност безкрайно да харчи и да се залъгва, че живее смислено. Заблудата е привилегия на невежите, а осъзнатото щастие е настоящето на вчерашния невежа.

Реших…! След работа отивам за шоколадов сладолед с ягодова глазура. И ще целуна човека до мен. А вие какво ще направите за себе си?