За поредна вечер се чувствам наистина празен, изморен съм, преосмислям всеки ден и виждам, че просто всичко губи значение. Кое кара човек да разбере, че все още е жив? Болката, приятелю, болката, първична, непоносима, пробождаща плътта ти и стигаща до всяко нервно окончание напомняйки, че все още си тук, а какво става когато дори и нея не чувстваш? Аз ще ти кажа приятелю... страшно е... объркващо и грозно. И ставаш фалшив... преструваш се на човека, който си бил, криеш промяната колкото се може по-надълбоко. Ще попиташ какво следва ли? Много е просто - празнотата.... какво остава на един човек, когато му отнемеш мечтите? Нищо... едно голямо нищо. Този човек не е способен да чувства, той просто е една обвивка в пространството, чакайки последния си час.
Нима всички не играем роля?
Всички играем без изключения, просто не го осъзнаваме, водени от най-различни чувства и желания бавно ставаме роби сами на себе си. 
На мен просто ми писна да съм този, който се опитвах да бъда през всичките тези години, изморих се и сега съм просто едно бледо копие, и не съжалявам за решението си. Просто ще затворя тази глава от моя живот и ще продължа. Единственото, за което съжалявах, бяха хората, на които държах и хората, които изгубих. Кой се оказа лош приятел, кой лицемер, кой предадох неволно заради незрели постъпки, а накрая, когато загубиш скъп приятел и дори не можеш да го почетеш заради един куп глупости, които са се случили, тогава болката се връща за последен път и ти показва, че си държал много на него, но никога няма да можеш да му го кажеш, защото той е два метра под земята и ти не си способен да направиш нищо. 
Какво става с теб, когато гледаш собствената ти майка, която ти е дала живот и те е направила човека, който си, да гасне и да се мъчи бавно всеки ден? Какво става, когато това не е ден или месец, а няколко години и ти вече не се молиш да оздравее, а да остане колкото може повече време, защото е едно от малкото неща в живота ти, което те крепи? Няма какво да направиш, освен да гледаш, да поемаш всичката тази болка и мъка и да я криеш все по-дълбоко и по-дълбоко.
Какво става, когато чувстваш, че не си на правилното място, че принадлежиш на друго място, друг град, друга държава, друг живот. И всеки ден се изправяш пред поредната простотия, лицемерие, лукавост и измама, може ли да остане нещо човешко в теб? 
Започваш да се съмняваш във всеки и да нямаш вяра на никого, да не допускаш хора до истинското ти АЗ, да не допускаш хората, които се предполага, че държат на теб и те обичат.
Остава единственото желание: "Мечтая да достигна върха само, за да погледна нищожествата, които се катерят отдолу!" Това дори не е мечта, това е злоба; толкова ли съм се озлобил, дотолкова ли съм премахнал хуманното в мен. 
Да, променяш се след всичко това, особено когато хората, които твърдят, че са до теб и те обичат, ги няма, винаги ги е нямало и няма и да бъдат до теб. В един момент просто спира да ти пука и се оставяш на течението. Но знам, че имам още малко време и след това връщане назад няма да има, но ще извървя трънливия и мрачен път сам. Както винаги съм го правил, защото мога и защото трябва. Аз няма да се предам, приятелю, ще се вкопча в живота и ще го изстискам максимално. Нямаш си представа колко ми липсваш, колко ми липсват всички, но трябва да кажа "сбогом", трябва да продължа. Все още чувам смеха ти, мамка му! Все още си спомням глупостите, които правехме; само колко наивни бяхме, спомняш ли си? Аз си спомням и моментите, в които трябваше да покажем колко е силно приятелството ни... аз го направих, а ти? Всеки играе роля , животът е един шибан филм без хепи енд, защо ли? Защото, рано или късно, той свършва и не пита!