За улиците, моста, самотата и романтиката

Обичам тези улици.
Лятото тичам боса, с мокра коса по тях... Асфалтът е горещ, улиците са пълни с туристи и няма нито един тъжен човек...
И изведнъж завалява дъжд, туристите си тръгват...
Асфалтът изстива и става нежно хладен, дори студен... Въздухът е топъл и тежък, пълен с влага и аромат на море. Слънцето се крие зад плътните облаци и сякаш цветният до вчера град става черно-бял... Някак си прекалено романтично, та да остане незабелязано...
Скоро цялата морска градина пламва... Всяко зелено дърво става огнено червено, а после листата му опадат и остава празно...
Още по-романтично, още по-студено и мрачно...
Обожавам улиците. Не само двете големи главни улици. И малките им пресечки, започващи някъде и свършващи изведнъж: я с бутка за вестници, я просто така... Или пък тук-таме пред жилищните блокове е паркирана лодка...
Само мисълта за лодките ме кара да продължа с по-широка крачка към морската градина. Стигам до нея, съвсем в края й, при голямата детска площадка с ракетите-катерушки. Студено е и няма деца... Изглежда красиво и страшно изоставено...
Подминавам ги и продължавам надолу към малката отворена сцена на входа на градината. Точно срещу нея е голямата тераса. Лятото там се събират туристи и си правят снимки... А сега е празно. С усмивка се сещам за онази снимка, на която косата и бялата ми рокля се веят и съм снимана точно на тази тераса, на фона на моста...
Толкова много спомени... Само в един град. На две улици и по техните пресечки... И в един квартал на града... И главно при един мост.
Мостът, дълъг и някак естествено вписващ се с морето е като улица над синьо-зелените морски води. Лятото има рибари, а хората вървят по него, а в края се обръщат да се върнат обратно. Освен, ако не дръзнат да се качат по стълбите към по-високата част на моста. Тя е малка и от морето те делят само метри височина и една ниска оградка...
Обичам да седя там. Дори и лятото е празно и можеш да седнеш някъде по земята и да гледаш морето... Далеч от глъчката на туристите и кръчмите по крайбрежието и същевременно, толкова близо до шума и хората. Само едни стълби по-високо от тях. На всяка плочка на високата тераса на моста има изписано нещо. Любовни истории, текстове на песни... И много, много морска романтика.
Такава тиха романтика, от която сърцето ти се бунтува, в гърлото засяда буца, а очите се пълнят със сълзи, заради нечия чужда история.
Сядам там, на колене, с гръб към града и лице към мрачния залез, който едвам се вижда от облаците, но все пак смело ги е разкъсал. Мисля си за миналото лято и за всички... за всички минали лета. За всички морски приятели, за всяка вечер пред блока в моя квартал... За това как с най-добрата ми приятелка най-невъзмутимо пеехме по главната улица...
Толкова много спомени, а всичките ми изглеждат далечни... Сега съм далеч от морето и от своя град. И от моста, и от улиците и от добросърдечните, усмихнати и романтични хора там.
Сега е грозно-мрачно и студено и аз съм в другия край на държавата. Тук съм различна.
Тук и аз съм студена и някак сама... А там целият град лъха на една странна самота, в която всички са заедно и все пак има нещо самотно...
И ми липсват. Липсват ми приятелите там, дългите, направо безкрайни вечери... Малките обичаи- да изяждаме заедно един шоколад привечер в кварталния парк и да си пишем бележки... Липсва ми луната там, тежкия морски въздух и... Всичко.
Целият град ми липсва.
Бургас ми липсва.