1.

Събуди ме нежен слънчев лъч, плахо полазил през прозореца и погъделичкал ме по лявото око. Дясното бях забил в гърдите на Пенелопи – най-удобната възглавница през последните дни.

Имах две възможности – да присвия окото и продължа съня си върху всеотдайната твърда мекота, или да я събуда и нея – по любимия й начин…

Само дето стереофонът реши проблема вместо мен. Запя тиха хавайска песен, възглавниците стреснато се понесоха нагоре с рогата напред, а гласът на Пенелопи отнесе съня:

- О, пак ще се успим…

Не ми се питаше – а за къде? Защото необходимите осем часа седмична трудова дейност бяхме изработили и двамата – още във вторника. И до понеделник нямахме ангажименти в Центъра за наблюдение на планетата.

Всъщност, и по време на дежурствата нямахме особено натоварени дейности. Просто си беше традиция хората да заемат определени работни места – диспечери, наблюдатели, контрольори. За останалото имаше роботи…

А стереофонът не млъкна – премина към древен боен викингски марш и трещенето на мечове върху щитовете окончателно ни събуди. Пенелопи сърдито отхвърли чаршафа и тръгна към банята. Исках да се полюбувам на новата й фигура, но маршът премина в гръмък маорски химн отпреди хилядолетие. Наложи се да погледна червения бутон до екрана и да кажа нервно на ум: „Включи!“.

Беше Стив.  Кой друг ще ме събуди преди обяд…

- Готов ли си за тестуването? – засмя се той, погледна влизащата от банята гола Пенелопи и започна – О, имаш нова…

После се сети, че заедно бяхме ходили в Клуб „Най-ново“, където и неговата Вайълет получи ново тяло, та добави…

.- … Фигура…

Обаче, тия не минаваха на Пенелопи. Тя беше умно момиче, макар и със средно ниво на интелекта – само 198 IQ. Повече и не искаше – беше решила през целия си безсмъртен живот да е само домакиня с хоби ядрена енергетика.

 Пенелопи сви вежди:

- Вайълет да не си е върнала старата фигура? Цял месец я използваше, защото някои нейни мъже не могат да отделят малко злато за ново тяло на уж любимата си…

Телата сменяха, но характерите още не можеха, затова побързах да спася Стив.

- Къде си?

- С новия аеромобил след пет минути съм в зоната ви…

Казах му да каца на летището и ме изчака. Нямаше смисъл да се надпреварваме до тестовия пункт, затова ще летим заедно. После изкривих устни към Пенелопи и гальовно я смъмрих. Тя усети отбиването на номера, но този път само ми кимна и най-после наметна халата. Навреме, защото имаше опасност Стив още дълго да ме чака…

Зона ГК – 44 е цялата моя. Не е голяма – обхваща малка планина с две долини, част от голяма река с три притока, неголямо езеро, край което се издигаше направеният по мой проект преди двеста години дворец. Известно време обмислях да поживея в истински замък, но точно тогава се запознах в Пенелопи, а тя никак не желаеше да плесенясва сред каменни стени, мазета с влага и тавани с паяжини. Та затова отделих доста време – цяла седмица, и роботите издигнаха двореца. От тогава цяла вечност с нея сме в просторната красива сграда – утре се навършва юбилей…

Е, Пенелопи е добро момиче. Има и по-сложни женски характери в нашето общество. Преди нея живях цяла петилетка с Мари. Сменяше тялото си, дори три пъти подмени главата – и то само заради една прическа! – но…

Отпратих я, въпреки сълзите и сополите. В края на краищата, жени има много, а аз съм си един за себе си…

Виж, с Гримуалда изкарахме над триста години. Но после ни стана еднообразно и скучно – въпреки постоянните ревизии на външния вид, на жилищата, на работата, на местата, където пробвахме да сме заедно. Дори на сами Джомолунгма изкарахме година – а това не е лесно, списъкът на предварителните заявки е по-дълъг от анаконда, обаче…

Просто толкова си паснахме, че си омръзнахме. Сега от време на време се виждаме по видеофона, дори се срещнахме – случайно, де, кой би искал да види щастието си при друг – казано направо, столетията отидоха в спомените. Където е мястото на всяко щастие, преди да е станало досада…

Следва продължение, с извинение