Jun 23, 2009, 10:13 PM

Забежка 

  Prose » Narratives
1379 0 5
11 мин reading

Изпаднал съм в едно сладко настроение, заради предстоящия отпуск /контрактът ми се стори  дългичък - 6 месеца/ и моля - не ми придиряйте, ако съм се разкиснал (по скоро съм разсъхнат, катоо...), спомняйки си  (пиша бързо, но е вярно).

 

И преди съм го правил, но сега ми беше, като да се сбъдне мечта (трепереше ми душичката за почивка), макар и, както обикновено, да чаках момента, когато ще съм отхвърлил всички нежелани мисли, когато ще съм настроен напълно на вълна почивка, когато ще се почувствам по-възприемчив и по-склонен да се освободя от кофти настроения (угризенията, че пак не съм заедно със семейството си, но... Не го ли правя именно, за да остана сам със себе и няма ли след това да бъда по-полезен за тях, за приятелите, за другите?) Зная, че моето настроение се отразява на всички около мен, зная, че може и упреци да чуя, но толкова неща съм изтраял в името на по-доброто "после", че и сега не се обяснявам .
Уверен в правотата си и в добрия смисъл на постъпките си, тръгвам за Родопа - село М. Уговорил съм се с хазяите. Оставили са ми дърва (есента на високото е по-студена), водата и токът - включени, прибори за ядене и готвене, завивки за сън (чаршафи, калъфки си купих в повече - слаб съм по пране и гладене), радиоточка (държах я по-често изключена) и т.н. И друг път съм ходил там и съм се чувствал добре - и тогава, и след туй - и, с това приятно очакване, пътят до "горе" не се усети и вече съм спрял колата пред дворчето. Разклатени дъски... уж щях да ги ремонтирам с нови, ама ... смених носещите колове и повечето тараби с налични средства (а бе, кърпено стана,  но... другия път! ... хазяите и за това ме потупаха по рамото). В дворчето има всякакви дръвчета - и плодни, и горски, и... и храсти, и малини, и тревичка, и чешмичка, и китки... Около входа, около къщата и около чешмата има каменни плочи (каквито са плочите в Родопите - едни такива слюдени, жълтозлатисто кафяви), за да не газиш в кал, когато е валяло. И покривът е бил покрит с тях, но са ги сменили. Иначе къщурката е измазана и дъските на парапета на стълбите и балкона - безиросани и жълтеят. Аз се настаних в приземния етаж - масивна врата води в стая с печка (готварска - на дърва), маса, 3 стола, миндер, бюфет, мивка. От тази кухньо- всекидневна се влиза в другата стая, където има голяма, кадърно направена камина, дълъг миндер(моето легло) и дълга маса (столовете й бяха скупчени един върху друг около ъгъла, където имаше буркани с туршии и друга зимнина). Двете стаи имат по един прозорец, гледащ на юг. Входната врата, както се очаква, скърца и съседите чуват, кога съм влязъл/излязъл. Като казах за тях и се сетих, че на село комшията е много важна личност. В моя случай - грижеха се да не остана: без инфо, напр.: каква глупост сътворил (нов тръбопровод, за който наел свои близки) кметът, без козе млекце (много дащна козичка имаха) - ката ден 1,5 л., без медец (на центъра имаше търговци) - той се харчи по-бавно. От друга страна, като ти докривее, винаги са готови да те разсеят с приказки за "на кой, какво му се е случило"  или да изкритикуват народното събрание, Симеон, Сидеров, Станишев, .... И им е едно такова независимо около врата. Да видите само как се смеят! С цяло гърло! И главата отмятат назад. И се разтапяха, ако ги почерпя една ракия в хоремага. Имах и 3-ма, 4-ма слушатели, които умираха от удоволствие, като се появя, защото никога не им отказвах да разправям истории за големи и опасни риби, за к-би, за ... (aми и на мен ми беше приятно да съм център на внимание... за малко, де). Това - по-възрастните. По-младите и по-практични сякаш, искаха да знаят има ли работа в чужбина и каква, и се успокояваха някак, като им кажех, че, за който не го мързи и не го е срам, винаги се намира. Следваха много уточняващи въпроси и така минаваха някои от вечерите ми. По-често правех друго (но след 19.00 ч. си бех оставил време "time оf"). Имах си нещо като дневен режим, който нямаше как да не спазвам (бях сам със себе си и максимално не зависех от други), а и огромно беше удоволствието да съм сред природата, да я усещам и да няма кой да ме пришпорва "това трябва, онова трябва".

Но да карам по ред: сутрин се събуждах доста рано (при този чист въздух!) - наспивах се много бързо и се измъквах изпод дебелите одеяла още към 5. Включвах една духалка (бях я взел уж за подсигуряване, а я ползвах всяка сутрин) да попречупи въздуха и  гол до кръста - на чешмата. Върховно блаженство! Тялото ми сякаш попива всяка капка планинска вода, всяка молекулка чист въздух . Разтъркам се хубаво с една голяма хавлия и съм кукуряк. Правя си чай на котлона (в един буркан има изсушени билки, а хазяите казаха, че имали цял чувал и да не ги скъпя). Докато стане чаят - малко лицеви опори за раздвижване, навличам дрехи, маратонки, после го пия бавно и тържествено (10-15 мин.) и хуквам към гората. Имах разни изходни точки. Най-често тръгвам по шосето към южния край на селото. Mинавам край големи дворове, из които кръстосват кокошки и са излезли от обора магарета и козички, а хората ме научиха и на 3-ия, 4-ия ден вече си махахме или подвиквахме "Здрасти!". Кучетата не пропускат да се разлаят подире ми, но като не им обърна внимание или като ги замеря с камък, подвиват опашка. При влизане в боровете пътят става рязко стръмен (зимно време оттам тръгват хлапетиите да се пързалят) и после полегат, докато пак тръгне да се изкачва сред дърветата и така - около час. Имам си цел. Стигам една полянка край картофени ниви и... почивка. Макар че се движа  с равномерно темпо и така - нямам умора. Имам си и любимо дърво - един огромен дъб, почти в средата на полянката. Обратния път до вкъщи го взимам като на шега - търкулвам се по надолнището и... в селото. Закусвам към 9 ч. - обилно - основно варени картофи, сирене, мед, топло млекце... Мисля си догодина да помоля някой да ми приготвя храната. Има време. Ще измисля нещо. Голям съм готованец!... Не съм много сръчен - знам начина и мога да давам акъли "как се прави", но ако аз трябва да го правя -  намирам си кусури. На двора съм и се оглеждам за небето или какъвто и да е знак, за "какво време ме очаква?", но признаците край брега изобщо не съвпадат с тия в планината (То е ясно и за първолак и въпреки това се улавям, че сравнявам някои). Помотвам се още малко из двора и този път поемам на изток. Пътят за излизане от селото криволичи по-дълго в самото село, в сравнение с южния път и е по-полегат, и освен това е оформен, и по него могат се размина две каруци. Вървя си по него, тананикам си, озъртам се любопитно и сега твърдя, че мога да го  мина със затворени очи. Много съм впечатлителен. Когато минаваш 30 дни по едни и същи места,  прескачаш едни и същи потоци, се навеждаш под едни и същи клони, заобикаляш едни и същи мъхове, пазиш се от едни и същи сипеи, щеш–не щеш, научаваш ги наизуст. Отначало разглеждах, за да запомня местата, по които минавам, а след това се озъртах да забележа промяната от предния ден или си избирах места, където да се скрия от дъжда, който не веднъж ме поизкъпа (сякаш нарочно - знаел е, че съм просмукан със сол и е искал да я поразреди малко). Накрая стигах до едни голи скали, от които се откриваше безкрайна пропаст и след нея - зеленина и синева. Абсолютен контраст! Докато съм бродил, заобиколен от борове, ели и храсти... изведнъж пътят сякаш свършва - остър завой до едни скали, а под тях - пропаст. Недалеч от това место спирах и си почивах - опитвах да се изпразвам от мисли  - 1 час така и... отварях торбата. Вътре имах почти един и същи обяд всеки ден – хляб, сирене, домат, чушки, стар лук и мед или круша. Щастие е, когато хлябът  беше селски (много вкусни самуни!) - пускаха фурната в събота и неделя, за да се поразсъхне малко комина - нов им беше. Почти винаги се завърташе някое птиче. И гущерчета са идвали - плашливи, но... любопитни. Не бее, просто бях до скалите, а по обед точно слънцето ги напичаше най-силно. Продължавах нагоре и така, докато усетя, че е време за връщане или дъждът ме накара да облека дъждобрана и да поизчакам или да хвана пътя наобратно. На няколко пъти (в началото) се увличах в изчакване и съм се прибирал по мръкнало (в планината се стъмня по-рано) и пак с мокри крака. След средата на престоя имах усет за дъжда и, още докато прокапе  аз – кръгом. Имаше и 3-4 дни , през които небето се продъни - след това с маратонки вече не ставаше - много кал и все заобикалях местата, където се виждаше глината. Бай Петър, съседът, ми беше дал за калта едни гумени цървули, които носех с вълнени чорапи. През тия дъждовни дни се научих да ходя следобеда до селската кръчма - на раздумка с местните. За мен беше и удоволствие, когато към нашата маса попридърпваха още столове и някой пак подканяше ”Ами кажи зааа.. “ Знам, че на овните ни е слабост все да сме център на внимание (мислех си, че съм се справил с тази суета, но виж какво излезе !) и като че ли само чаках някой да ме подкачи.  Историите извираха една след друга, а моите слушатели сякаш усещаха, че ми се разказва и само подпитваха - повечето бяха по-големи от мен, но се държаха като с равен. Имаше обаче и такива, които се съмняваха. С тях ми беше по-интересно - значи не само слушат, но и чуват каквото им говоря и сработват асоциации, мисли, въпроси. Улавях се, че им се обяснявам, убеждавам ги демек. Всичко... подробно... в детайли, като на малки деца, сакън нещо да не ги объркам. Ей на и сега си спомням бай Стоил, дето не ми вярваше, че тонове бясно море са се стоварвали върху кораба. А той (корабът) се спотаи затиснат отвсякъде от вода, зачуди се дали да се покаже, после се размърда и току изскочи отгоре, където го чакаше следващата вълна. Накрая му казвам, че в такива моменти ми се е искало да вярвам, че има светия, който ни пази, щото и аз съм се чудил как оцеляхме? И той, и другите са по-склонни да повярват на такива приказки, щото много научните обяснения за здравина на корпуса, изправящ крепящ момент, метацентър, им звучат по омотаващо (а на мен - претенциозно).
Като се върнех от разходка, първата ми работа беше да запаля камината, да се разхвърля иии... под чешмата. Тялото ми беше жадно за планинската вода и колкото повече се плисках, толкоз по-добре ми беше, а и студеното сякаш го изпъждах по тоя начин. Вечерята ми не се различаваше много от обяда, само дето си препичах филийките и де що бях купил плодове (ябълки, грозде, круши) -омитах като невидял. Когато не валеше, излизах до центъра да напазарувам, връщах се с пълна торба, разхвърлях я по щайги и по купи и засядах пред камината в блаженство. (Дървата бяха изгорели и тя тлееше само. Въздухът в стаята се беше променил и освен на бор, миришеше и на сол.) Отдавах се на спомените. Гледах решетката и през погледа ми минаваха толкова случки, че по някое време, като усетя, че ми е пресъхнало гърлото или ме е хванала морска болест (така казва един приятел, като се е увлякъл в спомените от синьото), ставах и отивах за дърва или преподреждах тия до камината и пак сядах, загледан в тлеещите въглени. Идваше един от най-приятните моменти. Намествах се на стола с изправен гръб, затварях клепачи, трите пръста на всяка ръка - събрани и дланите - в скута и след секунди отлитах към моето място. И никаква мисъл!... Само усещане. Отговорите идват след време, а може и веднага след това. Нужно е и да си разгадал символиката на собственото си подсъзнание. Върховно удоволствие е! И сега ми става хубаво, като си спомня.  Явно с годинките и увлеченията се сменят.
След около час излизах от това състояние (контролирано). Навикът ми е такъв, а и така е добре да бъде, иначе може да се увлечеш. Пръскам вода с уста по въглените (замирисва на пушек), четката, зъбите, възглавницата и - хоризонтално. Другият ден се повтаря почти същия. И? Да, забравих да си кажа за музиката... ми, липсва ми! Тихичко си тананикам , докато върша нещо, а когато песента ми харесва или съм добил смелост по някакъв начин, отпускам глас. Мнооого ми е тихо сега, когато извиквам спомените от Родопа.

Нежелан, но дойде краят (въпреки, че го бях отложил с 1 седмица). Нахвърлях дрехите в найлонови чували, приготвени предвидливо, след опита от предната почивка, подредих си пръчки (дрян) и надписани торбички с изсушени билки (за спомен от комшията),  другия багаж - на суджук и тръгнах към хоремага да кажа едно "чао!" на събеседниците си - те знаеха от комшията, че си тръгвам и щях да ги докача, ако не мина оттам ("И гледай да се изнижеш пак, като предния път!" Бяха се сбрали трима-четирима (макар и рано). Попрегърнахме се мъжки (много сила дават тези прегръдки с планинци,  ей!). "И се обаждай по Петър!". Сложиха ми в ръцете едно шише и... "Айде, със здраве!" Спуснах се по надолнището и... Вуууууууууууу... Не усетих кога ме срещна  бриза.

 

© ВаньоМ All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Да, наистина увлекателно. Поздрави, ВаньоМ!
  • Отново ме унесе чудесният ти разказ капитане!
    Родопи е любимата ми планина.Всичко това преживявам винаги, когато съм там или на Балкана.Прекрасно е!
    Отново приеми моите сърдечни поздрави!!!
  • Привет банда ! (ММГ) Радва ме, че добре я карате!

  • Чак ми се преиска да съм на това място в Родопите и да си пиивам раскийката под дървото. Друго си е сред природата. Увлекателно разказано и хубаво. Благодаря ти капитане.
  • Здравей,капитане.Изпих една биричка ,докато четях разказа ти.Хубав е.Споменах те в последното си произведение.Вярвам .че ти е било забавно.Хайде, наздраве!
Random works
: ??:??