Казват, че най-трудно било началото.

Да направиш първата стъпка.

Да се опиташ да разгадаеш тайните на живота.

Кармата! – Нея човек не може да промени.

Всеки се ражда и поема житейския си път, белязан от съдбата за добро или зло.

Тя е мерило за постъпките ни и не трябва да забравяме, че рано или късно всичко

на този свят се плаща. Някои си отиват ненаказани за злините, които са направили, но за това плащат по-късно поколенията.

Неописуемо страшна е болката, когато без причина, без вина те нараняват.

Страшно е, когато се усмихваш, за да прикриеш обидата, а душата ти плаче,

мъка стяга сърцето, буца засяда в гърлото, сълзи напират в очите.

Понякога трябва да преминем през ада и с цената на нечовешки усилия да оцеляваме по стръмния път на живота.

За мен животът е огромен бурен океан, в който всеки миг се раждат и умират хора и животни. И забързани в тоя луд и динамичен свят, не усещаме как животът преминава. Но с времето човек съзрява и помъдрява и един ден разбираме, че сме достигнали кулминационната точка на развитието си. Поредиците случки и събития в живота ни са следствие на това,което в подсъзнанието ни подсказват най-нежните, най-чувствени струни, извиращи от дълбините на душата и сърцето. И започват все по-често да ни спохождат и терзаят тревожни мисли, които не ни дават покой в безкрайно дългите безсънни нощи. И като на кинолента преминава животът. Спомени за случки, парещи като горещи нажежени въглени в душата. И идват въпросите сами, един след друг. Болезнено мъчително и трудно е да застанеш, макар и насаме със собствената си съвест. Да намериш сили да кажеш истината. Да върнеш назад отминали събития,факти. Да преживееш отново болката от несправедливата обида. Да погледнеш отново в два чифта детски очи, плувнали в сълзи, неразбиращи, незнаещи, питащи, изпълнени със страх и ужас и безкрайна болка.

И разбирам… За мен животът е една безкрайна болка.

Боли, когато раждаш!

Боли, когато обичаш!

Боли, когато мразиш!

Боли, когато умираш!

И разбирам… Добре! – Родих се... Живях!

­- Какво постигнах и какво не можах?

- Къде постъпих правилно и къде сгреших?

- Научих ли се да прощавам грешките  на другите, за да очаквам да простят и моите?

- Научих ли се достойно да побеждавам и губя?

- Научих  ли се истински да любя и мразя?

В тоя объркан и хаотичен свят, научих няколко златни правила:

Човек трябва да се доказва всеки миг!

Да бъде честен и справедлив!

Да работи със свой собствен почерк!

Да работи така, че да изпитва удовлетворение от добре свършената работа!

Да подбира приятелите си!

Да бъде истински приятел!

Да цени приятелството!

Да е готов  да помогне на приятел в труден момент, без да очаква възмездие за това!

Човек няма нужда от много приятели. Двама, трима, но истински.

Често си задавам въпроса…

Кой е истински приятел и на кого мога да разчитам в труден момент?

Предавала ли съм приятел и чувствала ли съм се предадена?

Завладяна от много спомени за преживяни случки ми се иска да разкажа живота си изпълнен с много трудности, лишения, трънливи и стръмни житейски пътеки.

Да, чувствала съм се предадена… Но не ми дава покой мисълта - това предателство ли е? Или от мен допуснати в миналото житейски грешки, за които сега плащам висока цена.

Тръгнах без да зная къде отивам. Не съзнавах, че поемам отговорност, която ще тежи  на крехките ми женски рамене цял живот. Нямаше как да се досетя, че товара, който поемам, ще се окаже непосилен един ден за мен. Топлото семейно огнище, обичта и всеотдайността, в която пораснах при родителите си, бяха създали у мен погрешна представа за външния свят. В новия дом попаднах при студени и лицемерни хора. Лишени от чувство за уважение, разбирателство и отговорност. От всички страни лъхаше постоянно напрежение, тайно шушукане, сплетни,  интриги, клюки. Там за първи път чух обръщение на свекърва ми към свекъра, глупак, простак, мискинин. Бях шокирана. За миг дъхът ми спря. Почувствах се неудобно. Бях изплашена. Злобата, с която бяха изречени думите, беше ужасна. Погледът му лудо заигра, наляво-надясно, нагоре-надолу. Търсейки място да прикрие обидата и гнева си. А в същото време, да смекчи положението пред мен. В къщата винаги имаше някой за нещо виновен. Все нещо не беше направено така, както тя иска. Тази жена нямаше задръжки. Обидата за нея беше поздрав. Tака изкусно водеше словесната си война, че всички наоколо замлъкваха. Грубо и безцеремонно командваше всички. Добре, че ходехме там само през почивните дни.
Първите шест месеца работехме в моя роден град и живяхме при моите родители. Там нямаше интриги, команди, oбидни думи, напрежение. Всички  заедно, весело, спокойно, задружно. Вечер се прибирахме от работа уморени, но знаехме, че ни очаква топъл и спокоен дом. Прозорците светеха в тъмнината, като малки светулки и колкото приближавахме към дома, ставаха все по-големи и усещахме как с невидима сила ни привличаха. Топлината и усещането за чистота и уют, събрани в едно с уханието на вкусни гозби от кухнята на мама ни привличаха, като с магическа пръчка. Къкреше чайникът на печката и затоплени в студените зимни вечери, разговаряхме до късно. Навън тихо валеше сняг. Клоните на дърветата в градината, боровата гора, стръмните хълмове на планината бяха отрупани с пухкав бял сняг. С девствената си белота и тихото шумолене на снежинките допълнително подсилваха усещането за спокойствие и зимен мир. Изпитвах безкрайна обич към гордите, зелени борови гори, бистрите кладенчета, зелените поляни, стръмните пътеки по планинските хълмове, към родния край, родния дом и благодарност за това, че съдбата бе отредила да има такива дивно красиви места, в родината ни - България. И аз съм щастливка, че това е моят роден край и тук е моят свиден бащин дом. Пристан, който ни събира в топлите си пазви, и ни прави щастливи и спокойни за утрешния ден. Но без мама, татко и милата ми сестрица всичко би изглеждало съвсем друго. Те бяха добрата магия в живота ми. При спомена за тях ме облива нежна топлина. Чувство, което думите са безсилни да изразят. Простичко казано, към мама и татко и днес изпитвам безкрайна обич и признателност, въпреки че те от много време не са вече между нас.

Обичаха ги всички - съседи, близки, приятели. Йовата - бъчварят, така го знаеха. Поправяше бурета, качета - големи и малки. И не само това… Правеше всякакъв вид ремонти. Със всякакъв вид техника беше на „ТИ”. Ръцете му бяха златни. Умееше всичко. Съвет да даде, добра дума да каже. Да угаси напрежението, гнева насъбран. При Бай Йовчо се отбиваха всички. В труден момент да помогне. Ще успокои нечие разтревожено, неспокойно сърце. Ще помогне, ако ще да е само с няколко думи. Несъзнателно създаваше атмосфера на уют и спокойствие и може би затова беше притегателна сила, която разпускаше тревогата в сърцата. За всички намираше точната добра дума. У него нямаше злоба и лошотия. Работеше в пункта за приемане и изкупуване на всякакви видове плодове, билки и гъби. Организираше работата на ученическите и работнически бригади. Беше организатор и участваше в изпълнението на всяка работа. Спомените ми за татковата работа и днес са много свежи. С радост се отбивах при него, защото  там усещах онази топлинка в отношенията на хората и към мене. Обичаха ги всички – дядо Йовчо и баба Пеца. Те бяха като опора за близки, приятели и съседи и най-вече децата от махалата. Понякога дядо Йовчо се прибираше от работа  уморен, но обещал им да ги води за раци, той сядаше на малкото столче под вишната, да отдъхне, а децата    наклякали около него, чакаха момента, когато ще каже: „- Е, хайде да тръгваме!”  И бурно „Ура” разцепваше тишината, настанала в очакване. Задрънкваха кофи и менчета. Затропваха дебели сопи по дългата каменна пътека през двора. Занизваше се дълга върволица от  малчугани и звънки гласове огласяха мерата. Момичета, момчета - всички бяха в очакване. Знаехме, че това „- Е, хайде да тръгваме!” подсказваше, че ни очакват много изненади и весели приключения. Как бих могла да опиша удоволствието и радостта, които изпитвахме всички при хващането на малко или голямо раче. А трудните преходи на Тревненските гори,  дерета, тучни ливади, криеха невероятни преживявания. Беряхме диви ягоди, плюскоди, къпини, диви череши, лешници, гъби, орехи. В тревата неуморимо жужукаха пчелички, щурчета, бръмбари и всякакви горски гадинки. Край нас прибягваха зайци, сърни, елени, изплашени от детската глъчка, диви прасета тромаво побягваха грухтейки към гъстите шубраци. Тук-там се претъркулваха таралежи като малки бодливи топки и бързаха да се скрият от нашата банда юнаци - ловци на раци. Катерички игриво хвърляха по нас орехи, лешници, шишарки. Дългоопашати лисици се припичаха на слънце, но щом чуеха детската врява, бързо се скриваха в дупките си. Птичи хор огласяше цялата гора с омайни песни. Кълвачи чукаха по дърветата неуморно: „Чук-чук, чук-чук”. Но изплашени от веселбата, отлитаха далече. Нейде в гората  се чуваше: „Чичо пей, чичо пей.” Онова мъничко птиченце, което съобщаваше за идването на пролетта на целия свят и събуждаше от сън земята след дългата студена зима. Кукувица се обаждаше в клонака и припряно викаше: „Ку-ку, ку-ку.” А ние отговаряхме в хор „Тук-тук, тук-тук.” И тя бързо отлиташе далече на друго място да търси друго гнездо да остави яйчицето си. Припряно се надпреварвахме и боси газехме из големи и малки вирове на планинските дерета. Всеки гледа само да бъде напред и гърди геройски напред да изпъчи и един рак повече в кофата да сложи. Привечер,  изморени, разрошени, изпоцапани, но по детски с безброй лудории весели и доволни ние се прибирахме по здрач. Нашето горско пътешествие беше знак за всички съседи,  че вечерта ще завърши с весела разходка до  малката кръчмичка в близкото селце. Всички се готвеха като за празник. Майките бързаха. Печаха баници, месеха питки,  курабийки, приготвяха всякакви лакомства. Раците ги приготвяше моята майка. Събирахме дърва, палехме голям огън. Татковците печаха картофки, сланинка, наденички, пържолки и кюфтенца.

Имаше жълта лимонада, сайдер, шоколади, чайки, марципани, бонбони, семки, тиквени, слънчогледови и фъстъци. Игра на воля. На широката зелена поляна до боровата гора майките ни постлали одеяла, опънали дълги бели месали стъкваха пищна трапеза, на която имаше и от пиле мляко. Светулките като малки фенерчета ни светеха в тъмнината. Бащите ни, насядали кротко край огъня, бавно отпиваха ракийка от чашки, приличащи на малки кратунки и тихичко си приказваха. Бяхме като едно голямо задружно семейство. И когато вече всички са похапнали до насита и леко развеселени от хубавото домашно винце, започваше веселата част. Пеехме и танцувахме. Люшваше се и хорце край позагасналия огън. Всички харесваха песните ми. Грабваха ме и ме слагаха на белия месал между чиниите и тавите с остатъци от разни вкусотии и всички викаха: ”Пей, пей!” Като малка съм пеела много хубаво. Но на мама и татко не им било до песен. Съдбата рано бе попарила сърцата им. Смъртта рано бе споходила дома им и бе отнесла в отвъдното първата им рожба. Трудните условия на живот по онова време в планинските села, безмилостно вземали поредните жертви. Малкото селце, закътано в пазвите на балкана, датира съществуването си още от времето на турско робство. Буйният дух на суровите планински хора бродел из дълбоките долове и дебрите на Балкана,  далеч от очите на турските потери. Гордите и борбени балканджии не допуснали там да стъпи турски крак и ревниво години наред пазели честта на малките планински селца в околността. Скътано в дълбок планински дол, близо до местността Студенка, селцето изисквало труден и продължителен преход. Вятърът зловещо свирел в комините на малките селски къщици. Гъста мъгла се стелела из дворовете. Кучетата жално скимтели сякаш усещали настъпващата буря. Клоните на дърветата се огъвали под лудия напор на вятъра и жълти листа застилали гората с пъстър, мек килим. Ръмял ситен, леден дъждец. Мъжете трескаво шетали из дворовете и бързали да залостят вратите на дамовете. Хвърляли комат хляб на кучетата и се прибирали край огнището. Настъпвала нощта - тъмна и мразовита. Започнало мъчително и трудно раждане, а лекар няма. Градът бил далеко. Наложило се татко да отиде за лекар. Непрогледна, тайнствена и зловеща била нощта. Дъжд и леден вятър го връхлетели, шибали с ледени камшици лицето му, сякаш огромни, силни пипала дърпали дрехите му. Листата скривали пътеката, която и без друго трудно му се удавало да открие в тъмнинта. Задъхвал се, но със всички сили се борил срещу разбеснялата се ледена вихрушка. Вълчи вой смразявал кръвта във вените му. Бил сам сред дивата пустош и непрогледната есенна нощ. Забравил за всички опасности на горския пущинак, бързал към града. Докторът не веднъж вземал докторската чанта и тръгвал след всяко потропване на вратата. Той знаел трудностите по пътя към планинските села, но дългът го зовял. И този път бързо облякъл топли дрехи и обул топли обувки и мълчаливо тръгнали двамата мъже в тъмната нощ и студа. Погледите им напрегнато и трескаво се срещали в тъмнината. Знаели, че в селото имали нужда от тях и бързали. Мислено молели Бог да им показва пътеката и много бързо стигнали селото. Като наближили двора на къщата, кучето познало стопанина си и радостно заскимтяло. Но детето се било родило и тихичко спяло. Никой не разбрал, че при раждането е получило притискане на главния нерв на равновесието. Чак след една година, когато трябвало да проходи, мама и татко с ужас разбрали, че не може да пази равновесие. Страх, отчаяние и пареща болка стегнали сърцата им. Започнали да ходят по доктори, бабички, баячки. Накарая стигнали до София. Един германски професор казал истината. Можело да се помогне, но веднага след раждането. Докато не е намокрено детето. Вече е много късно. Наложило се  да  изчакат превоз до гарата. Но професорът бил поразен от красотата на малкото момиченце. Непокорните, буйни и ръси къдрици. Големите красиви, бисерно сини очи сякаш говорели. Професорът хванал главата си с двете ръце, ходел нервно по дългия коридор на болницата и си говорел нещо. Щом стигнел до вратата, удрял шапката си на малката масичка и питал: ”Нямаше ли кой да помогне?” Вземал детето от ръцете на мама, разнасял го по коридора, говорел му нежно и за кой ли път вече стигнел ли до мама и татко, безброй пъти повтарял: ”Нямаше ли кой да помогне? Ех, как нямаше кой да помогне?”

И заживяли със страшната мисъл и изгаряща болка в сърцата. Мъката прокудила съня от очите им. Вглеждали се мама и татко в бисерно сините му очи безброй пъти, денем и нощем молели Бог да помогне. Неутешимо плакали, но били безсилни. Трудно се гледало такова голямо дете, което не може да пази равновесие. Мама била ангажирана постоянно с милото ми сестриче, а селската работа  никога не свършвала. Дядо ми бил добър, трудолюбив, но куц, строг и суров планински старец, който много често казвал: ”Като се роди таквоз, стъпи му на врата, откъсни му главата и си карай работата.” Думите му се забивали като остри кинжали в сърцата на мама и татко. И решили, че там не може да останат да живеят. Татко купил парцел за къща. И започнали с голи ръце на голата поляна. Правели кирпич от кал и слама. Мама помагала на строителите, задянала в люлката на гърба си моето мило, малко сестриче. От гората секли греди. Вуйчо ми помогнал  за извозването им. И така кирпич до кирпич, греда до греда изникнала хубава малка двуетажна къща с прозорци към изгрев слънце. Един злокобен ден мама намерила милото ми сестриче издъхнало. Живяло моето сестриче седем години. Застинал лъчезарният поглед на бисерно сините детски очи. Неутешима болка, като огнена лава заляла сърцата. Зейнала изгаряща, незарастваща рана, кървила и пепелила душите и сърцата до сетния дъх. Спомням си, че мама много често  плачеше и боледуваше дълго. Татко страдаше по своему - мълчаливо и тихо по мъжки. Очите му често гледаха неподвижно в една точка. Сякаш се пренасяха някъде далече в друг свят. Може би се опитваше с поглед да разкъса преградата към отвъдното, за да съзре макар и отдалече милата, свидна рожба. Когато някой у дома се разболееше, очите му помръкваха. Неспокойно и трескаво играеше погледът му и изразяваше толкова много мъка, болка и всеотдайност. Готовност да реагира веднага на мига, за да предотврвати това, от което най-много се страхуваше - „смъртта”. Загрижеността, с която обграждаше майка ми сестра ми и мен беше нещото, което ме топлеше и ми даваше сигурност и спокойствие.

Една нощ съм вдигнала висока температура. Положението много бързо станало критично. Бълнувала съм, събирала съм си багажа, дрехите, обувките и играчките. Но в  детското ми съзнание останал спомен за една кукла, която преди време съм видяла в един магазин. Както винаги, пари за играчки почти не оставали. Говорела съм само за нея и съм я искала. Мама и татко били много изплашени. Очите им отчаяно се срещнали и мълчаливо се разбрали. ”Куклата!”… Да купят куклата, но сега, веднага, защото утре може да бъде късно. Защото може би това е последното ми желание. И се завтекъл татко като че отива да донесе чаша вода. В тъмната нощ, на бегом, до дома на магазинерката. Да я помоли да отвори магазина, за да купи куклата. Видяла болката в очите, му леля Стефка набързо наметнала някаква дреха и мълчаливо тръгнала с него. Много скоро куклата била в ръцете ми. Хората в малкото градче и околността се познавали. Тя знаела, че преди време е починало първото им дете. Бързали и навярно мислено и двамата молели Бог да помогне. Хората в малкото градче и околността си помагали кой с каквото може и съпреживявали хубави и лоши моменти заедно. Може би това им чувство - готовност, всеотдайност на момента Бог избрал като награда за добрината. При тях много важно място заемала максимата, че не всичко на този свят е  пари. Парите са преходен период в живота на човека. Имаш ги – нямаш ги. Понякога само един жест, една думичка златна, един поглед, едно кимване с глава може да промени тотално  човешката съдба. С волята Божия съм оздравяла. Но този случай оставил светла диря в спомените на хората от малкото градче по онова време. Къде е разковничето за уюта и топлината, които безрезервно раздаваха мама и татко. У нас често нощуваха жители на съседни планински села. Понякога близки, приятели, а понякога случайно замръкнали пътници, които трябва да отидат в някое съседно планинско село. Татко казваше, че не може да остави човек да се блъска, да върви по тъмните горски сокаци. Има диви зверове, пък може и пътя да обърка в тъмното. Мама винаги намираше какво да сложи на масата, да нагости закъснелите пътници и да им предложи топла постеля. Особено през зимата. И не само моите родители. Хората по онова време бяха бедни, но добри и обичливи, с големи сърца, услужливи, готови да си помагат взаимно, защото времената бяха такива, че не може да оцелеe човек сам в дивата горска пустош. Това беше част от божия закон, който тяхната човешка съвест диктува. Помагай в нужда на другите, за да ти помогнат да оцелееш и ти, ако не дай, Боже, попаднеш в беда. Начина, по който те живееха, беше едно естествено сурово, но възпитаващо училище. Създаващо у нас качества и добродетели, които можем да придобием само в такава естествено сурова среда с много труд, отговорност, всеотдайност, готовност за безрезерво себераздаване. Като стана въпрос за училище, ми се иска да не пропусна възможността да отделя подобаващо място и за първата си учителка. В ония трудни имена също е имало хора, които са водели недостоен живот. Използвали общественото си положение за свои собствено облаги, но както винаги Бог се е намесвал там, където трябва. Беше млада и много красива, с големи зелени очи. Гласът ù беше някак завладяващ, убедителен и когато говореше, ние захласнати я слушахме. Всичко беше ново и интересно за нас. Почти незабелязано тя направи разместване на децата по чиновете. Днес премести едно дете, утре - друго и така, докато се откроиха на първите чинове децата със нови и хубави дрехи. Другите отзад останаха като съвсем незначими фигури. Децата на по-заможните родители най-близко до черната дъска и катедрата. Големите и зелени очи по особен начин променяха блясъка си. Ние бяхме малки и не разбирахме всичко, но много добре си спомням. Това не мога да забравя никога - промяната на блясъка в очите ù. Имало е определено значение, което ние малките едва ли сме разбирали. Със децата от първите чинове работеше много време. Те бяха центъра на нейното внимание. Много внимателно и задълбочено обясняваше едно и също нещо по няколко пъти, но никога не им повишаваше тон, а очите ù имаха особено предразполагащо излъчване, когато някое дете от по-задните чинове зададеше някакъв въпрос, тя за миг променяше изражението на лицето си. Повтаряше отговора на въпроса, но застанала пред злополучното дете, държейки в ръката си линийка, гумичка или молив, чукаше по главата му, докато обяснява. Постепенно нокий не смееше да се обади или да попита нещо. Бяхме само неми присъстващи в часовете ù. Не само аз, а и децата в моето положение се чувстваха наранени. Навярно някое дете беше споделило вкъщи какво се случва в училище, защото на родителската среща учителката обяснила, че с някои деца се държала по-строго, защото били по-разсеяни и не внимавали в час. Но това не беше истина. Деца, които и през междучасието си седят на чина, тихичко си разговарят, четат или пишат нещо без да вдигат шум, в никакъв случай не заслужават подобно определение. Ходехме на училище със страх. Колкото и да внимавахме, не пропускахме и дума от урока, но тя все намираше повод да направи забележка  за нещо, да се скара на някого, да удари шамар или да издърпа нечие ухо. За едни беше майка, а за други мащеха. Като някоя квачка, когато нарочи някое пиле, все гледа да го чокне с голямата си човка по главата. А когато те нахукат, навикат без причина, нещо зашумява в главата ти и вече не чуваш и не виждаш нищо. Останалата част от урока просто преминава край теб без да я забележиш. И ни редуваше - днес едно дете, утре – друго. Този страх ни измъчваше и сякаш блокираше всяко движение. Ходенето на училище се превърна в мъчително задължение. Аз само чаках да бие звънеца след последния час, грабвах чантата и хуквах навън. Изпитвах неудобство и някакво необяснимо чувство на вина ме принуждаваше да бягам от училище. Искаше ми се да не срещам погледите на момичетата отнашия клас. В ушите ми звучаха последните думи на учителката. На автобусната спирка беше спрял автобус. Помислих, че за момента там е най-доброто скривалище и за миг скочих на стъпалото. Вратата се затвори и автобусът потегли. Почувствах облекчение, защото се бях спасила от погледи, които ме гледаха въпросително. Те бяха в клас и също не бяха разбрали причината за поведението на учителката. Тогава и аз не разбирах и се измъчвах много. Но сега знам. Това беше белегът на бедността, който преследва години не само мен. Скрита в навалицата, не усетих кога автобусът спря на последната спирка. Всичко стана много бързо. Хората напираха на вратата да слязат. Аз бях дребничка, измуших се измежду блъскащите се пътници и слязох. Чух звук от мотор, движещ се с бясна скорост. Силен трясък. Видях тяло на мъж, което се преметна във въздуха и изпращяване, приличащо на диня, която се опитваше мама да разреже. После видях стълба, облян в кръв, а на земята лежеше тялото, но без глава. Това помня и днес. Три дена ме разпитвали, но от устата ми не излизал и звук. Когато съм проговорила, устата ми била изкривена, а едното око затворено. Лечението ми продължило месеци. Не зная точно колко. Но когато трябваше да тръгна на училище, мама ми обясни, че ще ходя на училище, но в друг клас, при друга учителка.

Искам да разкажа за един спомен от детството ми, който ме е вълнувал много тогава, а и сега често си спомням за него. Случи се може би един или два месеца преди да стана свидетел на катастрофата. Имах съученички, които имаха големите претенции, че са деца на заможни родители. Живееха в големи и хубави къщи, винаги облечени в нови и хубави дрехи. Бяхме приятелки, но винаги усещах стремежа им да демонстрират блясък и надмощие с всичко, което имат в повече от другите. Всяко дете искаше да изпъкне, да покаже най-хубавото нещо, което имаха вкъщи. Надпреварваха се да ни канят на гости и така всеки ден гостувахме на някое момиче. Дойде и моят ред. Не бях предупредила мама и се притеснявах много. Когато стигнахме до пътната врата, спрях. Попитаха ме:

  - Тук ли живееш?

  - Да - отговорих притеснено.

Разбрах, че не им хареса и забелязах лека усмивка на лицата им. Минахме по дългата каменна пътека. От двете ù страни надничаха всякакви градински цветя. Натиснах звънеца. Посрещна ни мама, изненадана, но с радост в очите. Още на вратата едно от момичетата възкликна: ”Ах, как хубаво мирише!” Мама правеше палачинки, а на печката вреше тенджера, от която миришеше много вкусно. Минаха като хуни през кухнята. Докато се усетим с мама, бяха се изкачили по стълбището на втория етаж и отваряха вратите на стаите една по една. Бях на няколко стъпала след тях и усетих изненадата и чух възклицанията им. ”Тук е много хубаво. И тук е много хубаво. И тук…” Като ни видяха, започнаха да викат: ”Колко хубаво и чисто е у вас!” У дома нямаше скъпи мебели, къщата беше от кирпич. Но уюта, усещането за чистота и топлина, умението на мама да подрежда всичко с много вкус и любов бяха взели връх над всичко. Мама донесе поднос с палачинки и буркан със сладко. Малките чинийки за сладко, бляскавите лъжички и чашите за вода, искрящи от чистота, изтръгнаха нов избик на учудване и възхищение у моите приятелки. Мамините палачинки и сладкото дълго време бяха обект на обсъждане. Дните, през които ходехме на гости и факта, че те наистина живееха в коренно различни условия, ме тревожеха сериозно. Мислех си, че у дома няма да им хареса, притеснението, което изпитах, когато стигнахме пред пътната врата, леката усмивка на момичетата, неизвестността. Не бях сигурна как мама ще приеме неочакваните гости. Когато натисках звънеца, сърцето ми биеше толкова бързо и толкова много се страхувах. Но това, което се случи, отнесе незнайно къде всичките ми страхове и притеснения. Изпълни сърцето ми с радост, удовлетворение и чувство на победител в тази детска игра. ”У кого е най-хубаво уютно  и чисто?”

След като поиграхме, полудувахме на воля, без мама да вика след нас: ”Тук не пипай… Там не стъпвай… Това да не събориш… Онова да не счупиш!”, те си тръгнаха. Но аз безброй пъти си повтарях: ”У дома, у дома е най-хубаво и най-чисто! Моята майка е най-милата и най-добрата, и най-обичлива от всичките майки на земята!” Прегръщах я, целувах я безброй пъти и шепнех: ”Благодаря ти, мамо, много те обичам!”