Ей, човек! Човек ли си още?...

Какво ти стана? И защо стана? Защо се затри сам в себе си? Ей, че си... Самолюбието е лошо, раздалечава те от хората... Спомни си Нарцис.

Не се сърдя вече, преживях го. Тоест, сърдя се още, но се усмихвам като си спомня какво стана. Защо продължаваш да ме търсиш, престани... Не съм лъча светлина, който ти искаше. Разбра го, нали? Твоят лъч дойде, а ти още гледаш назад към тъмното. Внимавай да не получиш слънчев удар!

Имахме хубави дни, но ти ще имаш още милиони, както и аз. Недей да въздишаш по онзи начин... Толкова искам най-сетне да се радваш. Не си бяхме говорили от толкова време, защо пак ме потърси, защо пак ме накара да се чувствам зле?

Не ме разбирай погрешно. Но колкото и да сме добри, си влияем зле. Наистина, не те мисля за лош. И аз не съм лоша, както всички твърдят. Че то кой ли ме познава...

Зле си... стой си там, пази си щастието, и без това сега съм твърде далеч... Казваш, че в мислите сме близо. Бяхме, някога, когато всичко беше аромат на кафе и сутрешна роса. Нищо повече. Без хора, без Нова година, без караници, без някое друго момиче...

Стига, не питай за нея. Да, мразя я, признавам си, знам, че тя нарочно направи всичко. Не спори! И ти го знаеш!

Мълчи там. Сега аз говоря. Аз говоря, казах! Не ходи повече на моста. Изхвърли разказа, който ти написах. Дай гривната на брат си, за да не я гледаш. Изтрий снимките ни. И спомените ни. Запали една огромна клада и ме забрави веднъж завинаги.

Ще видиш как ще oтмине горчивината. И пак всичко ще е сладко, дори без мен. Просто няма смисъл вече. Навън слънцето пак грее, цветята пак миришат, черешите пак са леко кисели, бирата е газирана... Дори и мен да ме няма.

Аз пак ще съм някъде там, макар и далеч, и пак ще те обичам. Винаги, винаги ще има твоята малка стаичка вътре в мен и тя все ще си седи подредена за теб. Защото си е твоя и никой никога няма да пренощува в нея.

Но, за Бога, забрави ме... моля те.