Зад обектива...
Снимах. Снимам. Ще снимам.
Виждах. Виждам. Ще виждам.
Снимах всичко и всеки.
Черно-бялото бе превзело душата ми.
Виждах света около мен. Хващах го. Улавях го. Запечатвах го, за да го разгадая. Исках да го изуча, да му направя дисекция. Дали исках да го живея?! Не знам, може би! Макар, че по-интересно ми беше да го видя. Проучвах го с всеки кадър.
Исках да вникна в нюансите, онези на фокус и тези зад тях – фона, ясен и чист или онзи размития, на който всичко изпъкваше и придобиваше точни и чисти очертания.
Портретите. Те бяха всичко и нищо. Говореха. Много. Всеки един от тях. Викаха, слушаха, мечтаеха, смееха се, тъжаха, гневяха се и даже се страхуваха. Страхуваха се да не отнема душата им, да я окова и хербаризирам, преди да е намерила пътя си, преди да е стигна до мястото, към което се е запътила.
Последното ми го каза една жена, която търсеше пътя си. Дали го намери не знам. Не я срещнах повече, но я виждам всеки ден. Гледа ме, със страх и укор в очите. Не искаше да я снимам. Плашеше се. Каза ми, че съм демон, събирач на души. Тогава не ѝ повярвах, но сега вече знам. Била е права. Видяла го е в очите ми или само в онова, отвореното, вперено в нея, онова което я видя и запечата, там на матрицата.
Една от многото, забравените. Не, не са. Помня ги всичките. Сънувам ги. Срещам ги и се разминаваме. Гледат ме или извръщат очи от мен, за да не прочета мислите им, да не ги открадна и да запечатам и тях.
Не колекционирам. Материализирам. Показвам онова скритото, което иска да излезе, но понякога или не му разрешаваме, защото ни е страх от него, или сами не го разпознаваме – живота и тъгата, зад бръчките на 98 годишната баба... безизходицата зад ръцете, скрили очите на бездомника... безсилието, зад подпряната с бастун жена... умората на дядото, връщащ се от паша с козите... кривата сянка на изпъчения бизнесмен... голямата сянка на малкото момиченце... арогантността на малкия джебчия, който снимах случайно... подвитата опашка и сведената глава на бездомното куче... страха в очите на котката, подала се от контейнера...
Всички те са там.Те са тук, точно тук до нас.
Виждаме ли ги?! Разпознаваме ли ги?!
Точно тогава се обърнах и видях „окото“.
Едно щракване. Това беше всичко.
Станах част от многото, онези с душите на показ.
© SMooth All rights reserved.
