... Заедно
3 min reading
продължението...
... Заедно
Каша, за която може би ще съжалявам винаги, но и най-хубавите два дни в живота ми. Отидох в Бургас, без да знае който и да е. Чакаше ме на гарата и ми каза, че от тук нататък проблемите ни стават големи. И наистина беше така. Но въпреки всичко и всички беше невероятно. Бяхме само ние и сякаш времето беше спряло. Бях само негова и той беше единствено мой. Прегръщах го, целувах го и не се съобразявах с никой и с нищо. Само ние. Но всичко просто така отлетя. Взеха ме от квартирата и мигът свърши. Но продължихме да сме заедно. С много усилия го убедих, че обичам само него, че искам само него и никой друг, че той ми е всичко, което имам. Но като ми казваше, че е по-добре да се разделим, сякаш ме пробождаше в сърцето без капка милост. Болеше, горях отвътре, но се борих. Да, борих се за това, което обичах и за това, което искам.
Чувахме се често. Но това не ми стигаше и ми се искаше да го видя. Той беше на изпит, а аз - аз бях в Бургас. И се видяхме. Пред пиано-бара ми обясняваше, че заслужавам нещо много по-добро от него, но аз дори не исках да чуя. Не успях да го убедя. Сълзите ми се стичаха по лицето ми и пламтяха по бузите като въглени. Целуна ме като за последно и тогава нещо в мен сякаш умря. Да, това беше онази част от мен, която вярваше, че наистина имам човек, който ме обича. Въпреки че не го искаше, тръгна. Знаех, че ме обича, знаех, че за него така е по-добре, но не исках да приема, че съм загубила най-ценното в живота си. Настоявах да говорим, за да не съжаляваме и двамата. С мъка и много усилия останахме заедно. Но докога?...
Виждахме се като се прибирах и беше... както преди. Радвах му се както никога досега. Наслаждавах се на всеки миг. Сякаш отново беше изгряло слънце на нашия път. Докато не дойде тъй дългоочакваното лято. Минаваха дните, минаваха седмиците, но еднообразието сякаш уби магията и красотата на нашата връзка. Почти всяка вечер беше едно и също. Той се чувстваше някакси... всъщност и аз не знам. Искаше нещо различно, а не да гледа едни и същи физиономии. Искаше разнообразие и за мен. Но аз се чувствах добре, чувствах се щастлива. И наистина бях най-щастливото момиче, защото бях с любимия човек. Докосвах го, целувах го, чувствах го само мой. Най-прекрасните мигове, които съм преживявала са тези, в които съм била с него.
Но, една "невероятна" вечер както стоеше и си тръгна, без да каже дори думичка. С убеждения го върнах. Исках да поговорим, да ми обясни какво има. Но без успех. Единственото нещо, което ми обясняваше е, че ще си намеря друг по-добър, който да ме заслужава. А аз не исках това, исках само него, защото той беше всичко за мен. Имах чувството, че вече съм го загубила, а онова нещо вляво се разкъсваше от мъка, то плачеше с моите сълзи, крещеше от болка, но нямаше кой да го чуе. Само в мрака, изгубило всичко, ранено до смърт, искаше единствено да усети, че и Неговото сърце бие, заедно в един ритъм. И точно, когато беше угаснала и последната искрица надежда, сякаш Той се пробуди, сякаш беше беше излязъл от кръга на заблудата. Прегърна ме и каза, че въпреки всичко ме обича и че това е грешка. Усетих го истински и отново до мен, отново мой. Не можех да го загубя. Той беше и все още е лъчът надежда, искрицата обич, всичко, от което имах нужда. Не мога без него. Той ми е всичко, слънцето в моите дни, единственото хубаво и истинско нещо в живота ми. Не искам без него. А знам, че и той изпитва същото, знам, че не би ме наранил, както и аз. Бих дала всичко за него. Това е твърде малко. Не мога да опиша с думи какво е той за мен. Надявам се единствено да съм успяла да му докажа, че го обичам и че наистина е всичко за мен.
ОБИЧАМ ТЕ, МИЛИЧЪК!
(02.09.2008г.)
... Заедно
Каша, за която може би ще съжалявам винаги, но и най-хубавите два дни в живота ми. Отидох в Бургас, без да знае който и да е. Чакаше ме на гарата и ми каза, че от тук нататък проблемите ни стават големи. И наистина беше така. Но въпреки всичко и всички беше невероятно. Бяхме само ние и сякаш времето беше спряло. Бях само негова и той беше единствено мой. Прегръщах го, целувах го и не се съобразявах с никой и с нищо. Само ние. Но всичко просто така отлетя. Взеха ме от квартирата и мигът свърши. Но продължихме да сме заедно. С много усилия го убедих, че обичам само него, че искам само него и никой друг, че той ми е всичко, което имам. Но като ми казваше, че е по-добре да се разделим, сякаш ме пробождаше в сърцето без капка милост. Болеше, горях отвътре, но се борих. Да, борих се за това, което обичах и за това, което искам.
Чувахме се често. Но това не ми стигаше и ми се искаше да го видя. Той беше на изпит, а аз - аз бях в Бургас. И се видяхме. Пред пиано-бара ми обясняваше, че заслужавам нещо много по-добро от него, но аз дори не исках да чуя. Не успях да го убедя. Сълзите ми се стичаха по лицето ми и пламтяха по бузите като въглени. Целуна ме като за последно и тогава нещо в мен сякаш умря. Да, това беше онази част от мен, която вярваше, че наистина имам човек, който ме обича. Въпреки че не го искаше, тръгна. Знаех, че ме обича, знаех, че за него така е по-добре, но не исках да приема, че съм загубила най-ценното в живота си. Настоявах да говорим, за да не съжаляваме и двамата. С мъка и много усилия останахме заедно. Но докога?...
Виждахме се като се прибирах и беше... както преди. Радвах му се както никога досега. Наслаждавах се на всеки миг. Сякаш отново беше изгряло слънце на нашия път. Докато не дойде тъй дългоочакваното лято. Минаваха дните, минаваха седмиците, но еднообразието сякаш уби магията и красотата на нашата връзка. Почти всяка вечер беше едно и също. Той се чувстваше някакси... всъщност и аз не знам. Искаше нещо различно, а не да гледа едни и същи физиономии. Искаше разнообразие и за мен. Но аз се чувствах добре, чувствах се щастлива. И наистина бях най-щастливото момиче, защото бях с любимия човек. Докосвах го, целувах го, чувствах го само мой. Най-прекрасните мигове, които съм преживявала са тези, в които съм била с него.
Но, една "невероятна" вечер както стоеше и си тръгна, без да каже дори думичка. С убеждения го върнах. Исках да поговорим, да ми обясни какво има. Но без успех. Единственото нещо, което ми обясняваше е, че ще си намеря друг по-добър, който да ме заслужава. А аз не исках това, исках само него, защото той беше всичко за мен. Имах чувството, че вече съм го загубила, а онова нещо вляво се разкъсваше от мъка, то плачеше с моите сълзи, крещеше от болка, но нямаше кой да го чуе. Само в мрака, изгубило всичко, ранено до смърт, искаше единствено да усети, че и Неговото сърце бие, заедно в един ритъм. И точно, когато беше угаснала и последната искрица надежда, сякаш Той се пробуди, сякаш беше беше излязъл от кръга на заблудата. Прегърна ме и каза, че въпреки всичко ме обича и че това е грешка. Усетих го истински и отново до мен, отново мой. Не можех да го загубя. Той беше и все още е лъчът надежда, искрицата обич, всичко, от което имах нужда. Не мога без него. Той ми е всичко, слънцето в моите дни, единственото хубаво и истинско нещо в живота ми. Не искам без него. А знам, че и той изпитва същото, знам, че не би ме наранил, както и аз. Бих дала всичко за него. Това е твърде малко. Не мога да опиша с думи какво е той за мен. Надявам се единствено да съм успяла да му докажа, че го обичам и че наистина е всичко за мен.
ОБИЧАМ ТЕ, МИЛИЧЪК!
(02.09.2008г.)
© Тя All rights reserved.
