Загубих отново... Не губя за първи път и колко ли още загуби ще ми поднесе живота? Но този път беше различно. Не мога да го преодолея. Ето сега съм си същата, а сякаш онзи трепетен месец беше сън или измислена история. Но когато осъзная, че всъщност беше реалност, нещо в мен се пречупва, напират сълзи, гърлото ми се стяга и не спирам да се питам "защо стана така?". Казаха, че трябвало да стане, често се случвало, природата си знаела работата... А тази "природа" знае ли колко трепетно очаквах, колко планове направих, макар и да не съм от дългосрочно планиращите хора, макар и мечтите ми дори да са по принцип предпазливи. Обаче повярвах, повярвах в това малко чудо и тръпнех в очакване да минат "опасните" месеци и да разкажа на целия свят. Не стигнах дотам. Всичко беше за кратко, донякъде дори неосъзнато. И после болката. Физическата дори не я помня. Помня само как ме заболя душата щом чух думите "не се разстройвайте". Всичко се преобърна, всичко изгуби смисъл и оттогава не спирам да се обвинявам. Дали аз не сгреших, дали можех да сторя нещо, за да променя лошия край. Натъжавам се и плача. После разтърсвам глава, за да забравя и продължавам ежедневието си. Правя се, че нищо не се е случило до следващия срив. Не мога да го преживея. Сигурно времето ще помогне. Това е единствения признат лек. Губила съм себе си дори, но това е различно, това е несравнимо. Боли ме. Винаги ще боли. Дано стане поне по-поносимо. Дано да не се случва отново! Изгубих...