Dec 19, 2013, 9:03 PM

Закъснели цветя 

  Prose » Narratives
2697 0 9
5 мин reading

 

 

 

Закъснели цветя

     Това не биваше да разказвам. Не знам виновен ли съм или така е било писано. Или е било рано. Или е нямало как. Или е имало неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Или... знам ли и аз. 
     В началото на втори курс сме. Живеем с Дечо в една готина виличка до Хладилника. Самостоятелно. Хазаите почти не стъпват през зимата. Иначе е много студено и влажно, защото мазилката е прясна. Топлим се с нафтова печка, почти 20 литра дневно. Храним се на стола на ФМФ-то. Ходим с двойката. Правим си фалшиви карти за цялата градска мрежа. Печати, подписи, никакъв проблем. Бяхме се изучили до съвършенство. 
     По него време имаше голяма мода да се правят дискотеки, не знам защо ги наричаха балове. Имаше и голямо количество последователи на Битълс, които свиреха на живо. Истината е, че студентският живот през седемдесетте беше на ниво.
     На един такъв бал се запознах с Тони и приятелката ù Крис. Всъщност забихме ги с Дечо по класическата схема  "Ако нямате нищо против, бихме могли да потанцуваме заедно?
Танцувахме, после прескочихме до вилата. Пийнахме по едно бренди. Поразказахме си житието-битието. Тихо, мирно, без натисканици и простотии. После ги изпратихме до тяхната квартира. Това беше. Красимира (Криси) имаше сериозен приятел, който щеше да се уволни след два-три месеца. Тони нямаше гадже в момента, също като мен. Няма да ви я описвам подробно. От тия момичета, красиви, но с някакво тъжно изражение, което говори, че вече са преживели нещо и са си изгубили безгрижието и розовите очила. Започнахме да се виждаме често. Може да се каже, че станахме гаджета. Много ми тежеше това, че дори и когато се смееше, изглеждаше тъжна. Чаках да ми каже сама какво ù тежи, но това не се случи. Хванах Крис.  "Кажи какво става тука? Какво я мъчи толкова?"  "Не я разпитвай изобщо. Баща ù почина преди година и нещо. Майка ù се ожени за друг. Оня не иска да я вижда, обижда на курва и даже се опитвал да я обарва. Те са от Русе, но сега като завършим напролет, няма къде да отиде изобщо. Сега ти е ясно. И не отваряй тая тема, ако обичаш. Много я е срам да говори за това!" Като човек беше прекрасна. Зеленоока и мила, с неподражаемо чувство за хумор. Не познавам човек, който да не я обичаше. Само да не беше тая тъга. Какви ли маймунджилъци не измислях да я разсея, но нищо. След зимната сесия уредихме с още един приятел и гаджето му десет дневна почивка на Боровец. Разменихме си стаите и през цялото време бяхме заедно. След това неусетно изминаха още няколко месеца и дойде май. Тони завърши някакъв техникум по дизайн и аранжиране на търговски обекти. Разпределиха я на стаж в Слънчев бряг. Огромно разстояние за него време. Телефонните разговори само от пощата с поръчка, телеграми и писма. Никаква възможност за редовна комуникация. Нощта, преди да замине, се усамотихме във вилата. Запалихме си свещи. Пиехме ром и стояхме прегърнати. Почти не обелихме и дума. Слушахме една плоча на Прокол Харум  "A whiter shade of pale". Може да ми се е сторило на пияна глава, а може и да си въобразявам, но като че ли дочух едно "няма ли някакъв начин..."

     На другия ден я изпратих на гарата. След това си пишехме писма. Понякога телефонен разговор. Абе, тъжна история. Задължителната ревност. На такова голяма разстояние въображението работи, даже сънува. Животът си тече и си иска своето. Следването в МЕИ е тежко. Направо ставаш луд и времето минава бързо. Докато избутаме всички редовни и отложени сесии, стана юли. След това лятна бригада и чак през август отидох на Слънчев бряг. Посрещна ме Крис. Те пак живееха двете заедно в служебните общежития и за да вляза при тях, се прекачих през балкона. Тони дойде по-късно. Много ми се зарадва. Прегърна ме някак отчаяно. Мълчеше и плачеше  "Защо бе, Бебе, нали съм вече тук." Не каза нищо повече и излезе. Погледнах въпросително Краси. "Разбери я. Няма си никого. Ти си още втори курс. Не иска да ти пречи. Много те обича, но каза да си вървиш, защото нямало смисъл да продължавате тая връзка." Попитах къде е сега. Някакъв китарист от Пловдив я бил харесал много и искал да се жени за нея. "Моля ти се, не я търси и не ù пречи, ако я обичаш. Нека си уреди живота, ако може." Какво да кажа. "Чао, Краси! Пиши ми какво става. Пожелавам ù да е щастлива! Целуни я от мен."
      Краси ми писа. Оженили се. Заминали за Пловдив. Мъжът ù май не бил много стока. Пийвал и посягал. Но можело да се оправи. После Краси и тя се ожени и си замина за Русе. 
      Минаха години. Бях инженер. Ходех редовно на Пловдивския панаир. И веднъж виждам Краси се разпорежда в една палата. Разнася брошури. Елегантна, изтупана. Пердаши езиците, като едното нищо. Скочих към нея. "Краси, ти ли си? Станала си супер дама. Какво правиш тук?" "Здравей, Куш! Леле, откога не сме се виждали! Уредник съм на тая палата. Преместихме се в Пловдив. Ти по машините ли си тук?" "Да, идваме редовно при телферите. Вече съм инженер. С това се занимавам. Абе, да те питам, знаеш ли нещо за Тони. Нищичко не съм чувал за нея." Тя помълча малко и после попита "Искаш ли да я видиш? Имам служебна кола. Ще те закарам"  "Добре, тръгваме. Само се обаждам на колегите".  Пред входа Крис каза "Вземи купи едни цветя, не си я виждал отдавна". Тръгнахме. Криси някак неестествено мълчеше. Когато влязохме в гробищата, ме обзе някакво тревожно предчувствие. Спряхме пред един гроб.
От порцелановата снимка гледаха тъжните очи на Тони. Подкосиха ми се краката. Едва поставих цветята. Погледнах Краси. "Не издържа. Тоя пияница я пребиваше. Веднъж идвахме в твоя град и те видяхме с дъщеря ти. Не пожела да ти се обадим. Преди две години си сряза вените. Така ù свършиха мъките." 
       Не вярвам в съдби и прокоби. Не вярвам, че така ù е било писано. Но защо беше постоянно тъжна?! Предчувствие?!


Кушел    

 

http://kushel.blog.bg/drugi/2011/01/16/a-uaityr-sheid-yf-peil.668396

 

 



© Куш All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Куш, споделям чувството от разказа. И аз съм имал същите чувства отнасящи се до пропуснати неща и придружени със задаването на въпроса "а какво би станало ако?" То кой ли ги е нямал. Мнението си съм го изказал в един свой разказ http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=315670
    Ние винаги правим това което искаме. Разбереме ли го света става много по наш. Поздрави за разказа! Чудесен е!
  • Закъсняха, Викторе, много, много, ..., но вече е късно да се мисли.
  • Има съдба, има и прокоба. А цветята никога не са закъсняли, както и любовта. Хубав разkаз!
  • Ади, Дани, може ли млад човек да бъде вечно тъжен. Не е нормално. Пък дали е обреченост...не зная.
  • Tъжна история.От това, което прочетох ми се струва,че тъгата е била заложена в това момиче от детството и семейството. Печатът на обречеността...
    Хубаво разказваш, Куш!
  • Тежък е и споменът. Някои неща никога не забравяме.
  • Вижте на линка колко коментари и посещения има тоя разказ в блога ми. Колко е моята вина и до сега не зная. Благодаря за посещението и добрите отзиви.
  • Трогателна история и понеже е лично, много не се коментира!
  • Колко много мъка има по земята. Хареса ми разказа. Поздрави!
Random works
: ??:??