Закъсняло писмо до дядо Коледа

Здравей, дядо Коледа!

Отново ти пише Гошко… Тоест, Георги… От тридесет години ти пиша, но – файда йок. Ни отговаряш, ни ме даряваш…

Едно време, когато бях още Гошко, пишех на дядо Мраз. Добър старец беше - пратя му писмо по другарката в детската градина и хоп: пристигне с големия чувал и извади от там исканото. Де „Не се сърди, човече!“, де пуловер с елени, де топка. И винаги като бонус едни вълнени чорапи, плетени ръкавички и юнашка фланелка…

Минаха години, почнах да ти пиша на теб, защото си правилния дядо. Обаче… Нищо! Даже се налага аз да купувам подаръци за децата, щото иначе… Сещаш се… Абе, отде ще се сетиш – дядо Мраз имаше внучка, Снежанка, знаеше какво е нормален живот…

Пък ти… Ни дете ни коте… Носят се слухове само, че си май от другия тротоар. И даже… Извинявай, ама и за елените нещо…

Пък британците тия дни пуснали детска книжка за теб. И те изкарват негър, гей, че и… Бррр… Извинявай, отклоних са като либераст по крива теория…

Остави тия нашенски работи, ами дай да ти кажа нещичко важно. За изминалата година – не мисля, че някой би искал да ти разправя. Даже оня идиот, дето в края на предната си пожелал да не ходи на работа, а си седи в къщи, отдавна съжалява за мерака. И сега, когато на повечето ни се иска това да свърши… Абе, не бързаме с желанието – кой знае какво ще стане от него…

Ти, разбира се, не дойде на празника у нас. Не те чакам и на Нова година. Разбирам те – дъртичък си, рискова възраст, даже с маска е опасно.

И аз няма да дойда при теб. Заразата ме подмина – заобиколен съм с антитела. Най-вече това на жена ми.

Мога най-много да ти звънна, да оставя топла храна пред вратата и изчезна. Даже социалното разстояние е опасно. Иначе защо политиканите родни не смеят да излязат от телевизора и поприказват с нормалните хора? Засега перат с Жипки по магистралите, викат отдалеч „Как си, как си?“ и изливат логорейни водопади от някой пън…

А манджите, дето бих ти донесъл… Не разчитай много на тях. Щото  едно ми се ще, ама като видя цените и разбирам, че нямам желание в портфейла. С едни 50 лева капариран вот… Не можеш да гуляеш като с милиони от прозорчето на Жипката. Стискаме се – не раздаваме чужди пари за наш помен…

Ни тия левчета, ни блокадите, ни ваксините, ама нищо такова не сме искали. Но и ония, дето са изкарали чума, холера, испанка, войни… И те не са искали, ама свикнали. То пък се оказа, че официално сме искали тия… /цензура!/, гласували сме били за тях. И свикваме. Дядо ми викаше, че с всичко се свиква. Даже набитият на кол привиква. Е, отначало му е терсене, ама после… Даже на някои им ставало кеф…

Свикнахме и с атрибутите на новата ковидна религия. Най-напред с маските. Сега всички жени изглеждат еднакво красиви. Едни очи, в които има коктейл от тъга и доброта. А останалото – остри зъби, любопитен нос, двойна гуша… Остават за бъдещето…

Появиха се нормални герои – лекари, сестри, санитари. И антиподите им – министри, депутати, директори на болници, медицински генерали, пенкилерни дрънкала.

Изчезнаха нейде фалшивите герои - миски, плейметки, климатоложки, специалисти по нищо, фолкаджийки и други проститутки.

Временно, но все е файда…

Лошото е, че отново си заминаха куп нужни на народа ли личности. И отсега съжаляваме децата си, че няма да могат да изпратят към вечното им жилище умни, знаещи, самопожертвователни, героични, искрени българи. Не виждам отде ще ги намерят…

А е трудно без в твоя свят да има някой, който да ти каже няколко думи за живота, за хората, за морала. Без да псува! Щото с псувня е лесно – тя всичко съдържа в отровна концентрация…

Но разум отде?

Накрая – какво? Ах, да – да ти пожелая нещо хубаво…

Нова година – нов късмет! Да разнасяш догодина чувала с подаръците спокойно. Да пътуваш – без да те спират, без да ти искат имунизационен паспорт или поне тест, да имаш достатъчно средства за живот, а не да гледаш в устата някой тулуп и да очакваш поредното предизборно подаяние…

И, разбира се – живот и здраве. Най-вече живот, защото много здрави вече… Така де! Но и здравето е важно – нали ни се заканиха, че всички ще преболедуваме тоя вирус? Та дано – ако те хване – да минеш леко, пък ако е по-така – да има място за теб в болницата. Не на стълбището…

Довиждане, дядо Коледа!

П.П.

Ама, все пак – ако минеш насам… Нещо и за мен, а? Детско да е – ще го подаря на внуците, че празникът е на 31-и, пък пенсията чак на 8-и…

Ако се сетиш, де…