***

Дъх в дъха - като древен ритуал за съпричастност. Очите ти не молят. Те налагат себе си в пространството, губещо все повече допустимите очертания на отминала сетивност.

Тази вечер искам да ти опиша залеза...

Казваше ми, че когато си нависоко, можеш да му се наслаждаваш по-дълго. Послушах те и се качих на най-високата падина на Земята - съвестта ми.

При мен залезът изгрява в унисон със смеха на блудстващи фибри. Тялото ми ги оттделя, за да прихване емоцията на отминалия миг...

Но да ти разкажа за залеза...

Красиво е. Слънцето препича семенната сила на дъжда, обагрен в тъмновиолетово, като забранена мисъл. Малки облаци - съмнения приканват вятъра - от разпилените ми коси да ги разпръсне към нечия друга орбита. Чучулиги се присмиват на безмълвните ми опити да нотирам тишината и запяват заупокойно, възхвалявайки непросветеността ми. Облачетата - съмнения подемат мотива и приканват слънцето да потанцува. Получава се божествена фуга, която ми помага да разчета посланията на нечии фибри, долетели от Никъде... Долавям желанието им да флиртуват със спомените ми. Не ги допускам. Залезът ме опива с обречената си тайнственост и аз за пореден път се оставям да ме обладае. Песенно пречистена се връщам към реалността, за да споделя болката ти. Сега съм готова да блудствам с мечтите ти...

Не ме напуска усещането, че пропускам нещо. Довечера ще пробвам да го открия и да нотирам тишината. А спомена - ще го пожертвам пред олтара на смеха ти... За да те има и за другите... За да те помнят.

01.02.08

Пловдив