залезът на Иракли

Jun 23, 2006, 7:15 AM

Prose

1236 0 0

4 мин reading

Сутринта към 8:00 часа…

- Какъв е тоя залез!?
- Хей, хора! Станете и вижте има залез…
- Какви гъби си ял снощи та чак сега те хващат, а? Е със сигурност са страшно добри, за да ги говориш такива щуротии…хехехе
- Не бе хора, станете и вижте Залезът е пред нас!!!
- Залез? Нима? Но колко е часа? Аз лично гледах изгрева преди няколко часа. – каза Ани.
Всеки започна да се събужда развълнуван от събитието. Разни ципове на спални чували се чуха в тишината. Всякакви хора разхвърчани по пясъка около огъня отваряха морни махмурлийски очи. Имаше и такива, които продължаваха да похъркват, не чули, че Слънцето залязва.
И все пак…
Оживи се! Настана време да се разбере що за аномалия бе това. Събраха се хора и от други огньове, за да дадат своя глас и мнение по случката.
- Ще трябва да направим нещо! – поде едно момче от София.
- Да направим, но какво?! Ние сме беззащитни малки хора, а то, то това е Слънцето. То управлява нас, а не ние него. – объркано се изказа напушената Ани.
….Слънцето бе започнало да скрива първите си части от огненото кълбо….
- Ако се съберем и бъдем всички заедно, и изпеем песен може да се върне при нас. Нека му изпеем песен за пролетта…
Иво взе китарата и хвана един акорд, леко весел акорд, но с тъжна нотка. Всички започнаха да се включват. Кой с ръце, кой с уста, тарамбуки, дайре, кавал и кво ли още не зазвуча сред лъчите на залязващото кълбо.
“Слънчо ела пак при нас,
Слънчо върни се в Иракли,
Слънчо не залязвай в този час
Молим ти се не ни оставяй тук сами!

Пролет е недей унива,
свободните сърца ни оживи
Нека пак кат чучулигите над нива
Да политнем с душите ни диви...

Слънчо ела пак при нас,
Слънчо върни се в Иракли,
Слънчо не залязвай в този час
Молим ти се не ни оставяй тук сами!”

Танци и надежди се развихриха около разпаления от пламъка в сърцата ни огън.

“ИРАКЛИ….ИРАКЛИ…ИРАКЛИ”

Слънцето залезе наполвина. То въобще не се отзова на нашите песни и танци за пролетта… Глухо, …глухо бе то за нашите желания.
- Хей ами ако направим от собствените си тела кула, която да стигне до Слънцето може и да го преместим, а?
Зачудих се, откъде ли се чу този глас. Кой каза тази изпушила марихуанска мисъл…или по-скоро детска въображаема илюзийка. Не знам. Не успях да разбера, но както и да е..
Всички се замислиха… С много любов и капка надежда погледнаха небето.
Но уви! Нямаше смисъл. Дори вярата на всички ни не можеше да стигне, за да преместим Слънцето в небесния ни хоризонт. Всички вече знаеха какво следва, въпреки че не искаха да го повярват.
Картинката бе унила и тъжна…
Сърцата ни се сковаха от леденото чувство, че ще трябва да изоставим това любимо наше кътче. Иракли бе дом за душите ни, красота за очите, музика за ушите. Място, в което спокойствието обладаваше морните ни ежедневни тела. Тук успявахме да се откъснем от хорската глупост населена в градовете и селата.
Тъга и самота….
Природата бързо умираше. Пред очите ни капеха листата на изсъхналите вече стволове на дърветата. Птичи трупове падаха като град от небето, придружен с дъжд от насекоми. Красивите и пъстри цветя се превръщаха в цигарени фасове, които “почиствахме” от пясъка. Морето изхвърляше своите големи и малки деца.
- Слънце, върни се!!! … не изоставяй Иракли. Молим ти се всички. Ние те обичаме и теб и Иракли. Всичко това, което бе тук е част от душите и сърцата ни. – всички вкупом говорихме със Слънцето, въпреки че виждахме последните му лъчи.
Залезът бе неизбежен…
………………ИРАКЛИ…………….
…………………………………………………………………………………………
минаха доста години от тогава. Сега хората разправят митове и легенди …
“Имало едно време едно красиво и райско място….Викали му Иракли.” Разправят, че там птиците и всички останали диви животни се чувствали свободни. Че и хората с техните души също били свободни. Пеели и танцували през цялото време. Винаги ухаело на пролет и цветя… Морето било истински синьо и тихо, и просторно. Ярко зелена чудна гора разгръщала своите обятия в близост до пясъка… Е-е-ееее-х
Разправят също, че можело да си хванеш делфин и той да те отведе навътре към дълбокото море…
Но за съжаление никой не знае как е изчезнало това място.
От някъде бях чул, че имало Залез след Изгрева, но това ми звучи като в приказка,
Но никой не знае….

Мария Русева
София 14.06.06 г.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.