Преди години заминах, за да следвам Слънцето. Обичах да гледам дърветата, чиито зелени пръсти се опитваха да го докоснат. Цветята се изчервяваха. Тревата – изпълнена с обич към него, понякога плачеше. Защото не можеше да го докосне. Но аз можех. Заминах, за да следвам Слънцето. Заминах и оставих всичко. Просто тръгнах по лъчите му. Без да зная дома му. Просто го следвах. Усмихваше се толкова красиво. Като онова невинно малко момиченце в квартала, което обикнах когато бях на десет. Оставих го и него. Вече пораснала жена. С две деца. Омъжена за друг. Аз заминах, за да следвам Слънцето. И нищо друго не исках освен да го докосна. То понякога се криеше от мен. На моменти ставаше оранжево, яркочервено, а после се скриваше. Сякаш влизаше под земята и огряваше корените ни като камина. Сякаш спирахме да го виждаме, за да го усетим надълбоко. В себе си. И в усмивките на всички, които някога присядахме до печката, за да може баба да ни чете приказки. За приключения. За непознати земи. За принцове и принцеси знайни или не. Баба ни остави. Другите оставих аз. За да следвам Слънцето. Батко ми живееше в малък крайморски град. Жена му била оттам. И се преместили. Мисля, че се казваше Балчик. Забравих вече. Те отдавна се разведоха. Но той остана там. За да гледа Слънцето. И дори си спомням, спорехме. Той беше убеден, че Слънцето живееше в морето, а аз твърдях уверен, че е под земята. И че ако не беше Слънцето там, нямаше да има плодове и зеленчуци. Но той и тогава си беше инат. От дума не разбираше. По-малката ми сестричка се премести далече от нас. В някаква непозната страна. Мисля, че се казваше страната на коприната. Или поне така я наричали. Вече дори не помня. Отдавна не съм ги виждал. Заминах. За да следвам Слънцето. Понякога разговарях със сянката си. Изглеждаше ми бледа, изнурена, измъчена дори. Но винаги ми отговаряше. Знаех, че не съм сам. Затова не се страхувах. Така ме учеше мама на времето. Ако виждаш сянката си, значи си жив. Така казваше. Душата ти е това. Давай и почивка, че ще те напусне някога. И мама ни напусна. Последно чух, че заедно с татко преместили дома си. В старчески дом. Някога тя готвеше с любов за нас, сега на нея й готвят. Пръстите й треперели. Аз и заради нея заминах. За да й донеса частичка от Слънцето. За да я стопля и отново да я направя мама, каквато беше когато бях на пет. С татко обичахме да ловим рибки. За удоволствие, не за храна. Ние вкъщи не обичахме да ядем риба. Но след време кармата се обаждаше и нас превръщаше на рибки. Рибарската мрежа се беше отворила, за да улови сърцето ми, което плувало в мътната, блатиста вода. За удоволствие. Както аз и татко правехме понякога. Но нищо. Аз заминах, за да следвам Слънцето. И за да си откъсна частичка от него. И да стопля мама. И татко. И брат ми. И сестра ми. И онова момиченце. Дори сина си, когото вече смътно си спомням. На него искам да подаря цялото Слънце. За да свети дори когато Слънцето си е у дома. Под земята.
Преди години заминах, за да следвам Слънцето. И оставих мама, и тате. Брат ми и сестра ми. Онова малко момиченце с невинната усмивка. Ръждясалите люлки пред блока. Старата счупена пързалка. Онзи бял пясъчник, който бетонираха наскоро. И питам… с него ли бетонираха и сърцата ни? На нас, които всеки ден се валяхме в него. На нас, които родителите ни се караха. Да бъдем послушни. Не, ще видите. Моето сърце не е от бетон. Аз заминах, за да следвам Слънцето. За да ми подари частичка от сърцето си. И аз отново да засветя. Както светех някога. И сърцето ми да бъде чисто. Като Слънцето. Моля ви, не казвайте, че няма да го стигна. И дори когато остарея, аз ще следвам Слънцето. И когато отпътувам надалече, и се рея в космоса, може би най-после ще го стигна…
© Есенен блян All rights reserved.
Много ти благодаря, Роси!