ЗАПЕТАЯ В СТРОФАТА НА БОГА
Валентина Йотова е авторка на четири поетични книги „Икона” (1992 г.), „Животопис на светулките” (2012 г.), „Разпятие на щъркели” (2015 г.)” и „Девет бала тишина” (2020 г.). Отличена е с международни и национални награди от литературни конкурси. Има публикации в международни и национални алманаси.
„Запетая в строфата на Бога” е петата ѝ поетична книга. В нея тя e поместила гражданска, любовна, философска и друга поезия, обогатeнa с нейни фотографии. Стиховете ѝ са стойностни, завладяващи, безкомпромисни, емоционални и топли, хуманни и разтърсващи, красиви и истински, с многопластови и докосващи образи и метафори, с богата палитра от цветоусещания, с пейзажна ретроспекция и уютни светове. В гражданската си поезия Валентина Йотова много тънко и непринудено влиза във всяко нещо, което я заобикаля, майсторски съживя, възкресява природата и я съчетава с всички ситуации, които е искала да каже. Изгражда бодливи истини, чрез които чувстваш всичко, което е около тебе. Пише на народен език с открита образност. Словото й е топло и красиво, мъдро и категорично – поезия, която те връща към неща, където си бил някога, но не си ги забелязал и ставаш съпричастен с преживяването на авторката. „Вчера срути се коминът, хлътна нейде в двора пуст. Безпощадна хала мина в неизмазания пруст… Край прегърбените вишни и до кладенеца сух вятърът плета е бишнал и предал е Богу дух. Тихо. Тъмно. Безнадеждно. Мрак в бездънното небе. Няма кой да те посрещне. Нито да те погребе.” („Сбит преразказ”).
В последно време с голяма наглост сме започнали да сриваме, да мачкаме, да унищожаваме, без изобщо да разсъждаваме. Ето, в една градинка пчелите си съзидали пчелин и „реши се мигом дивият пчелин да бъде сринат…О, ти, човеко, лицемерен гном –готов да смачкаш всичко непонятно, защо потъпка восъчния дом, където Бог си сбираше душата?” („Събаряне на дивия пчелин”). Пчелите са най-важния биологичен вид на планетата и ние сме отговорни за техния живот. Те опрашват всяко растение да се плоди и ако ги няма, няма да има живот – без пчелите ние ще гладуваме. Ако не ги оставим да се размножават, всичко в природата ще умре.
В стихотворението „Кога – не помня, но се случи” Валентина Йотова пише за дом, който с толкова любов е сътворен, просто се e срутил и вече не е пригоден за живеене, като по този начин отразява разпада на държавата. „Свърталище на гладни котки – кварталът в прахоляк се дави... Прозорчето с маджун изронен отдавна спря да се отваря… А щом погледнеш отвисоко – навсякъде цари мъртвило… Но вчера пътят се изприщи от тежки стъпки на бродяга… с цигулката си овехтяла засвири тихо и протяжно. Какво разказваше – не помня, но знам, че всичко се събуди. И вихър чуден дълго броди из дворчетата без стопани. Оттук ли вчера мина Господ? Да беше рекъл – да остане”. Макар кварталът да се е превърнал в мъртвило, една музика събужда всичко и създава живец и очакване да има в него живот.
С дълбока мъдрост и истина поетесата упоменава за много важни неща в живота. „Три хлапета простреляха с прашка вчера подивелите гълъби… А в дерето нашарено сляга на валма кукувичата прежда. Бог невидим е минал край прага и оставил е стръкче надежда”. („Стръкче пролетна надежда“). Децата прострелват тази невинност и красота. А от кукувичата прежда нищо не можеш да отбереш, но ето, че Бог е минал и е оставил стръкче пролетна надежда.
В любовната лирика Валентина Йотова със завладяваща метафоричност на всяко нещо намира най-характерното и с най-тънка взискателност познава същността и поведението на всяка живинка, тревичка, на изгрева, светлината, тъмнината, тишината и т.н., и същевременно разкрива душевността на своята лирическа героиня, нейните чувства, копнеж и нежност. И не само това. Посредством тях авторката предава на читателя и нейните мисли, и темпераментността й, че е жива и че всичко около нея диша. „Ще надипля листопада – диадема във косите. …Имам тебе, имам всичко и когато си затръгвам, ще съм сита – че обичах толкова, че да се върна.“ („Напридане на есента“), „О, с такава любов се насища простора, че е лесно и леко да бъдеш човек. Бог създал е земята за птици и хора. И за полет – към Рая, който бе ни отнет. („Небесен тайнопис“), „Ще поседя край тебе на брега и огъня ще гледам – как въздиша…Така могла бих чак до сутринта глава на рамото ти да отпускам …“ („В пясъчния шал на тишината“) и др. Колко малко трябва на лирическата героиня (респективно на авторката), да бъде щастлива и да обича, да има нежност, да има уважение, за да може наистина да е красиво всичко около нея и да има желание отново да се връща при този, когото обича. Колко важно е да имаш макар и малко обич, но да извира от душата ти, от вените ти, от кръвта ти, от разума и от желанието, защото когато сърцето ти е топло, когато в него има обич, всичко около тебе грее, всичко е красиво и приятно и има полет към Рая.
Но всяко нещо, което има начало, има и край. Така е и при любовта. Както е казал Ги дьо Мопасан – Любовта е силна като смъртта, но е крехка като стъкло. „Листопадът горчи от тръпчивия вкус на раздяла. И понеже си тръгваш, ще бъда безсилна да викам. Прегърни ме, преди да прекрачиш завинаги прага. Милостиво да можех – почти на мига – да забравя, че човек се превръща във сянка, щом вече е ничий“ („По ръба на мига“). „Мълчанието с теб е непосилно, стипчива като трън е всяка дума… До край едва ли мога да науча причината да ставам непотребна. И болката едва ли ще забравя…“ („Еленова луна на хълма“), „И някой може ли да отговори, след болката как да остана жива? Звездите капят като свещ отгоре. А бялото така не ми отива.“ („Бяла забрадка в празна църква“), „Да не воюваме… Сега е важно всеки да прости… Достигнахме заветния предел – никой никого да не обича.“ („Стъклопис на самотата“). „Но човек съвършен е, защото накрая прощава… Ала думите, думите – всъщност, каквото да значат, те остават след ехото – с въгленче, в смисъла скрито.“ („Изговаряне на думите„) , „За сбогом тишината се разплисква – в черешов сок по лунната пътека... Спести си непотребните поуки. Ключът към теб отдавна е ръждясал.“ („Дъждовен апостроф“). Лирическата героиня вероятно се е надявала и е вярвала, че ще се оправят отношенията с любимия ѝ, но от неприятности и разногласия стигат до този предел, че „никой никого да не обича“. Тя прощава, но вече не обича. А нали знаем приказката в която се казва, че е по-добре да удариш, отколкото да кажеш думи, които така се загнездват като куршуми в душата ти, че мълчиш, обаче не можеш да ги забравиш, простил си, но в края на краищата не поемаш, защото вече нямаш обич; всичко свято, което е изпитвала, вече го няма, загубила е доверие. Счупената стомна и добре да е залепена, нямаш доверие да сипеш нещо в нея, защото знаеш, че то ще изтече и цялото няма да е вътре, така е и с любовта, когато загубва доверието. А според една древна българска мъдрост „Доверието е по-ценно от светлината“.
Философската поезия на Валентина Йотова е дълбокосмислена, оригинална, хармонична и докосваща, с многопластови, красиви образи и с ярки послания. „Дали очаквах, че така животът бързо ще премине? То сякаш махнах със ръка и се изниза през комина…“ („Коловози през съня на нищото“), „Аз вече уморих се и, комай, е време да лекувам трудни рани. Човек върви към неизбежен край, щом болката посестрима му стане. …И с всяка глътка жива съм, нали? И благодарна съм за този трепет.“ („Посестрима на болката“). „И зная – Бог понякога у мен среднощ, невидим, в моя сън говори. И може би е дар благословен да чувам болката на всички хора…“ („Подслушване на тишината“).„И знаеш, че си жив, защото успял си сам да разчетеш тайнописа на живота… Че щом денят дошъл е – Божем, и мракът се е издимил, все още – да обичаш можеш! – и някому да бъдеш мил.” („Разнос на утрото по домовете“). „И аз тогава се превръщам в лъч –единственият дръзнал да събуди заспалите – от спящата им смърт, и зреещите – в ларви – пеперуди,… Да ви спася в мисловния ви ад, докрая страховете ви да пръсна. Защото без надежда този свят едва ли има право да възкръсне. („Шепот в ъгъла на храма“) и др.
Животът е Божи дар. Той е твърде кратък. Така бързо се изтича времето затворено в понятията ни за ден, седмица, месец, сезон, че не смогваш да го следваш, не усещаш как годините се трупат една след друга и колко бързо се търкулват, поради това трябва да Го ценим и почитаме най-много, защото е единствен и неповторим.
Бог обича всички, само някои обаче Го разбират и са Му благодарни за този дар, „за този трепет“.
Понеже живеем в трудни времена, в един враждебен свят на войни, болести, злоба, ненавист и др., авторката, която чрез страданието и болката е научила „тайнописа на живота“, се надява, че служейки на доброто, светът ще възкръсне и ще има смелост да продължи своя път, и уповава на Бог, защото знае, че Той „е светлина, и в Него няма никаква тъмнина.“ (1 Йоан 1:5) и „защото в Него е изворът на живота. В Неговата светлина ще видим светлина.” (Псалми 36:9).
В стихотворението „Писмо до един ничий“ от всяка една дума могат да се разгадаят много неща, защото тя е огънче, която те боде, но те и топли, и те провокира да го разбереш защо така се е получило, „Живея в залеза зад хълма и в златна шума се превръщам, когато есента е пълна с ухания на дим и къща. А ти си скитник без посока, поел по пътя без надежда. На длан претеглил хоризонта, разбра ли Бог какво отрежда?... И прелестно е да си ничий – от гняв свободен и от страсти. И всеки ближен да обичаш, щастлив – сред толкова нещастни… По заник тръгнеш ли по хълма – благословен си ти, човече.” „Уханията на дим и къща” дават на лирическата героиня толкова сладост и сигурност, че тя има покрив над главата си и тая къща и този дим показват, че й е топло, защото вътре има огън. А скитникът, който е „поел по пътя без надежда” къде ще отиде, какво има и на какво се надява? Ако беше разбрал какво му отрежда Бог, щеше да превърне живота си в пълнота и ценност, а нямаше да постъпи по този начин да погубва себе си и живота на ближните. Много е важно именно на залез да тръгнеш с блага мисъл в главата и с добра душа и да оставяш хубава следа след себе си, което показва, че си благословен.
Въпреки че на поетесата душата ѝ плаче и ѝ идва „да вие с глас срещу нощта”, за да запълни това, което ѝ ограбиха, пак иска на всекиго с нещо да помогне. „На тъжния да дам нишан – да спре най-сетне да тъгува. На лошия да пратя сън, на алчния – торба със пепел, и двамата да разберат – пръстта изтрива всеки белег… На мама и на моя син – сълза – че много ги обичам! ” „Преди да изрека амин” и да им вдъхне вяра, че има кой да ги пази и закриля в живота и да им даде полет към светлината „Повярвайте ми – има още ангели. Летете, хора, даже и насън.” („Птици по никое време”).
Новата поетична книга „Запетая в строфата на Бога” на авторката e целебна и животворна. Бог е целунал Валентина по челото.
Б.а.: Поетичната книга е представена на 18.10.2013 г. от 17,30 ч. в Регионална библиотека "Проф. Беню Цонев", гр. Ловеч.
© Латинка-Златна All rights reserved.
Благословена вечер за теб и твоето семейство! Бъдете здрави!