Беше една прохладна ноемврийска сутрин. Потривах премръзналите си ръце, след като бързо се настаних във влака. Топлината на парното ме връщаше към живот и караше кръвта ми отново да забучи весело. Свалих качулката си, шала, а накрая и самото яке. Както всяка сутрин, нетърпеливо чаках да достигна крайната дестинация, а това се случваше след кратко пътуване от петдесет минути. Навън все още беше тъмно. Влакът леко неуверено помръдна назад, а след това с мъки тръгна напред. Ето че голямата железна машина, по-стара от мен, вече се движеше по релсите. В първия вагон, където попринцип седях, бе пълно. Нямаше празно място. Наоколо бе тихо. Цареше обичайната мъртвешка тишина и никой не продумваше и дума на човека, седящ отсреща. Срещу мен седеше моя стара приятелка, която се качваше няколко гари преди мен и ми пазеше място, както всеки ден последната година. Името ѝ? Емили. Тя ме приветства с кимване, усмихна ми се и вече бях забравил студа. Накъде по средата на пътуването, точно по разписание ...