Беше една прохладна ноемврийска сутрин. Потривах премръзналите си ръце, след като бързо се настаних във влака. Топлината на парното ме връщаше към живот и караше кръвта ми отново да забучи весело. Свалих качулката си, шала, а накрая и самото яке. Както всяка сутрин, нетърпеливо чаках да достигна крайната дестинация, а това се случваше след кратко пътуване от петдесет минути. Навън все още беше тъмно. Влакът леко неуверено помръдна назад, а след това с мъки тръгна напред. Ето че голямата железна машина, по-стара от мен, вече се движеше по релсите. В първия вагон, където попринцип седях, бе пълно. Нямаше празно място. Наоколо бе тихо. Цареше обичайната мъртвешка тишина и никой не продумваше и дума на човека, седящ отсреща. Срещу мен седеше моя стара приятелка, която се качваше няколко гари преди мен и ми пазеше място, както всеки ден последната година. Името ѝ? Емили. Тя ме приветства с кимване, усмихна ми се и вече бях забравил студа. Накъде по средата на пътуването, точно по разписание, изгря и слънцето. С мощните си лъчи, успяваше да пробие сивите облаци и да озари цялата зеленина наоколо, която обгърната от слана блестеше. Наслаждавах се на гледката през мръсния прозорец. Може би никой друг не обръщаше внимание на неща като слънцето, тревата или росата. Дори Емили бе навела глава и четеше дебела книга с пожълтели листа. Буквите на корицата почти бяха избледнели и се налагаше да гадая заглавието. През няколко реда, тя побутваше малките си очилца с тънка рамка нагоре, сбръчкваше нос, а след това отново се потапяше в магията на четивото. Тъкмо преди да се кача във влака бях довършил поредната книга на Стивън Кинг и сега ми беше скучно. Останалите пътници или спяха или си гледаха в телефоните, а имаше такива, които бяха сложили слушалките в ушите си и най-вероятно си почиваха, слушайки любимите си песни. Никой не се усмеляваше да проговри, сякаш бе нещо забранено. Не ми оставаше нищо освен да гледам през прозореца и да се наслаждавам на пейзажа, който бързо прелиташе пред очите ми, заради високата скорост на влака. От страната, където аз седях, се виждаха планините, дори реката, която минаваше през околностите. Всичко бе като нарисувано. А аз бях там - на центъра на пейзажа, малка част, незабележима и незначителна, която простото око би пропуснало. Влакът би изглеждал като погрешна драсканица, пръска на боите, която не може да се оправи. И все пак именно тази случайна пръска се превръща в бижуто на картината, която по-късно бива окачена в лускавата галерия, редом с творбите на големите художници. И все пак в онзи момент повече се възхищавах на красотата, която би пленила всеки мъж - женската красота. Емили бе по-красива всяка следваща утрин. Кафявите ѝ коси се спускаха по гърба и раменете ѝ. Усещах приятният ѝ парфюм, по-сладък от мириса на хиляда рози. Харесвах усмивката ѝ, милия и жизнен поглед, прекрасно ухаещите ѝ коси, а това че четеше книга караше космите на врата ми да се изправят. Рядко се намираше човек, който оценява литературата, понякога дори си въобразявах, че съм последният такъв индивид на цялата планета. Лутах се неразбран, изгубен и самотен, но самото присъствие на Емили ми даваше надежда. Надежда, че някога ще намеря сродната си душа, а може би вече я бях намерил, но не правех нищо освен да я наблюдавам в тишината на влака. Емили бе оставила книгата настрана и държеше телефона си в ръце. С изключителна пъргавина натискаше по екрана. Наоколо имаше и други хора, които бяха изцяло погълнати от "умното" устройство. Изведнъж джобът на дънките ми започна да вибрира. Някой ми пишеше. Извадих телефона си и видях съобщение в месинджър.

-Изглеждаш умислен, всичко окей ли е? - съобщението беше от Емили.

-Разбира се, просто се отплеснах някъде в мислите си - написах бързо и оставих телефона, мислейки че с това разговора ни ще приключи.

-Знаеш ли, прочетох някъде, че хората са си говорили един на друг, преди телефоните.

-Що за налудничаво нещо. Да си говорят? - изненадах се аз.

-Мислех си, че е само в книгите, но ако искаш ей сега ще ти извадя статията, която твърдеше, че наистина се е случвало.

-Всичко е възможно. Все пак едно време европейците са се страхували от домата, пък сега произвеждат с милиони - не зная защо този факт се беше настанил тъй трайно в съзнанието ми, но ето че беше там.

Тя се усмихна, нагласи очилата си, погледна ме, а след това отново заби поглед надолу към телефона.

-Бих искала да пробвам.

-Какво? Да говориш? Че защо?

-Никога ли не ти е било интересно?

Понякога се бях замислял дали винаги човечеството е общувало, пишейки през телефоните си, но попринцип не отделях много време на този въпрос. Беше ми комфортно в тишината и не се налагаше да се изразявам или да напускам комфортната си зона, създадена от срамежливата ми натура. Но защо тогава сърцето ми биеше така силно и развълнувано? Заради момичето срещу мен.

-Не особено - написах и погледнах през прозореца.

И тогава го чух. Прекрасният ѝ глас, наподобяващ красива мелодия, която се разнесе из целия влак:

-Би ли го направил заради мен?

Тя проговори. Всички се обърнаха към нас, гледаха я втрещено, даже с омраза. Всички принципи и неписани правила бяха захвърлени на боклука. Познатата ни реалност гореше и краят ѝ наближаваше. Емили се беше надвисила над мен, подала ръка и сложила най-очарователната си усмивка на лицето. Сърцето ми биеше забързано, преглъщах тежко. Не знаех какво ще стане ако се опитам да говоря. Гласът ми със сигурност не бе достоен за този на момичето. Беше ме страх, погледите идващи от хората наоколо задушаваха вътрешното ми Аз. Влакът вече намаляваше, за да спре на крайната гара, а след няколко минути да потегли отново нанякъде. Не знам откъде намерих куража, за да го направя, но последвах лудостта на момичето, в което бях влюбен.

-Да - казах, леко прегракнало и сухо. Емили се усмихна още по-широко, хвана ръката ми и заедно напуснахме влака. Никой не помръдна. Навън вече беше топло.