Защото теб те има
2K
0
1
1 min reading
Защото ти ми показа какво е студа... Защото ти закри слънцето с ръка и докара само мраз в сърцето. Защото ти превърна топлината в студ и ти ме накара да полудявам, когато едвам живеех. Защото ти бе смисъла на живота ми, защото ти ми даваше сили да продължа да се боря.
Морето мие босите крака, лекия бриз развява косите, безкрайната синева ме кара да политам. Всичко, всичко ми напомня за теб - морето и пясъка, небето и облачетата, мекият вятър... Всичко е същото - както, когато бяхме двамата. Сложни мисли се лутат из главата ми. Многобройни въпроси търсят своя отговор. А аз се лутам из лабиринта на любовта и търся теб - моето избавление. Протягам ръка към поредният оазис, затичвам се натам, но отново самота. Има много решения, но кое е вярното? Дали има смисъл да продължавам да се мъча с мисълта, че нещо ще се получи, или трябва до тук да свърши всичко? Последните сили останали ми след бурята на твоите лъжи си отиват. Страхът малко по малко поема по своя път, а аз оставам сама и се чудя коя посока да захвана. Затварям очи и усещам вятъра. Тръгвам по неговата воля. Вървя, вървя все по безлюден път, все направо. Нещо в далечината блести. Нечий образ, но вече далечен. Имах нужда да ти го кажа. Имах нужда да разбереш, че вече не си за мен тъй близо, че дори към теб да бягам, се отдалечавам се повече. Ти разбра ли думите ми вярно? Мъглата обзема и двама ни. Чувството за отчуждение и студ. Всеки живее собствен живот вече, далеч от другия. Но в моите мисли все се спотайваш ти. В моите мисли винаги има място за един стар, похабен образ на едно момче от миналото. В моето съзнание ти все живееш същия. Моят ден все търси път назад, към човека, който сама отблъснах от себе си. А сега, след толкова много време, аз отново търся нишката, отново търся начин да заплета съдбите ни и отново, дори за малко, да бъда с теб. Защото ти ми показа какво е студа... Защото ти закри слънцето с ръка и докара само мраз в сърцето. Защото ти превърна топлината в студ и ти ме накара да полудявам, когато едвам живеех. Защото ти бе смисъла на живота ми, защото ти ми даваше сили да продължа да се боря.
Морето мие босите крака, лекия бриз развява косите, безкрайната синева ме кара да политам. Всичко, всичко ми напомня за теб - морето и пясъка, небето и облачетата, мекият вятър... Всичко е същото - както, когато бяхме двамата. Сложни мисли се лутат из главата ми. Многобройни въпроси търсят своя отговор. А аз се лутам из лабиринта на любовта и търся теб - моето избавление. Протягам ръка към поредният оазис, затичвам се натам, но отново самота. Има много решения, но кое е вярното? Дали има смисъл да продължавам да се мъча с мисълта, че нещо ще се получи, или трябва до тук да свърши всичко? Последните сили останали ми след бурята на твоите лъжи си отиват. Страхът малко по малко поема по своя път, а аз оставам сама и се чудя коя посока да захвана. Затварям очи и усещам вятъра. Тръгвам по неговата воля. Вървя, вървя все по безлюден път, все направо. Нещо в далечината блести. Нечий образ, но вече далечен. Имах нужда да ти го кажа. Имах нужда да разбереш, че вече не си за мен тъй близо, че дори към теб да бягам, се отдалечавам се повече. Ти разбра ли думите ми вярно? Мъглата обзема и двама ни. Чувството за отчуждение и студ. Всеки живее собствен живот вече, далеч от другия. Но в моите мисли все се спотайваш ти. В моите мисли винаги има място за един стар, похабен образ на едно момче от миналото. В моето съзнание ти все живееш същия. Моят ден все търси път назад, към човека, който сама отблъснах от себе си. А сега, след толкова много време, аз отново търся нишката, отново търся начин да заплета съдбите ни и отново, дори за малко, да бъда с теб. Защото ти ми показа какво е студа... Защото ти закри слънцето с ръка и докара само мраз в сърцето. Защото ти превърна топлината в студ и ти ме накара да полудявам, когато едвам живеех. Защото ти бе смисъла на живота ми, защото ти ми даваше сили да продължа да се боря.
© Симона All rights reserved.
