Feb 19, 2011, 3:38 PM

Защото я обичам... 

  Prose » Fantasy and fiction
1125 0 5
6 мин reading

     1.

     Слънцето се скриваше зад планините в далечината. Езерото отразяваше само короните на вечнозелените дръвчета около него. Лятото бе към края си, а в това време на годината залезът беше наистина красив. Неописуем би бил с думите, с които борави едни млад писател аматьор. Залезът излъчваше някаква романтика, която съчетаваща в себе си зловещата празнина в душата на момчето, имаше за цел да удовлетвори или поне от части да изпълни желанието му за роматичен, незабравим и нерушим момент.

     Двамата седяха на единствената пейка до езерото в близост до голямата му къща. Седяха един до друг , без да са хванати за ръце или прегърнати и може би в това се състоеше цялата магия на романтиката. Той гледаше залеза, но някак гледаше и през него. Пред очите му се откриваше гледка от пламтящи планини и червено небе, осеяно огромно птици, яхнати от забулени в черни роби фигури. Това се бе запечатало в съзнанието му като обстановката на неговия истински дом.

     Тя наистина се наслаждаваше на гледката. Досега не беше виждала по – красива природна картина. Гледаше залязващото слънце и се замечта за това как ако беше художник, би нарисувала пейзажът, но щеше да добави още един силует. Този на момчето до нея.

     В един момент двамата се погледнаха. Просто извърнаха едновременно глави и погледите им се срещнаха. Засмяха се заедно.

     - Неловко, а? – подсмихна се той.

     - Наистина. – отвърна тя и се изчерви.

   Отново се загледаха в залеза. Помълчаха известно време, заслушани в чуруликането на птиците, прелитащи над тях. После тя наруши тишината.

-         Ерик? – обърна се тя към него.

-         Да, Джоузи.  – усмихна се той, останал загледан в хоризонта.

-         Как е възможно да си такъв?

    Той изтръпна. Извърна се към нея и впи поглед в нея. Видя несигурността в очите й.

-         Какъв такъв? – попита той сякаш озадачен.

    Със спокоен тон тя продължи:

-         Имам предвид, че си невероятен. Имаш прекрасна къща, на невероятно място, чудесен брат, който те обича, имаш всичко, което някой някого може да поиска. И в същото време оставаш тук, на земята, и не хвърчиш нависоко, замечтан за още по –голямо богатство, още повече внимание. Оставаш си ти, без да се поддаваш на чуждо влияние, без да слушаш какво ти говорят другите. Без да се напрягаш и да хабиш нерви в търсене на удоволствие, ти просто го получаваш.

-   Какво имаш предвид? – попита той с недоумение.

-         Имам предвид, че искам да имам твоя живот. Толкова идеален, че бих дала всичко, да имам подобен.

   „Бих дала всичко...” отекна в главата му като ехото на вик от скала в нищото.

     Той се облегна на пейката и отново загледа залеза.

-         Не го искаш, повярвай ми. – промълви след малко. – Не искаш нищо от това, което имам в замяна на каквото и да било.

-         Не те разбирам. – отвърна тя. – Само казах, че бих направила каквото и да е. Знаеш ли, аз съм  амбициозна. Мога да постигна много неща, по лесен начин. 

    Тя се обърна към него. Той към нея също. Някакво пламъче на амбициозност наистина поблесна в очите й. В очите на Ерик се четеше желание и ехидност, но той искаше да изчака.

-  И какво е за теб лесен начин, Джоузи? – запита той в знак на съмнение, който тя може би разбра. – Убийство, измама, кражба ?

- Ще ми се смееш, ако ти кажа – отвърна тя и това го успокои малко.- Но не е грях.

- Това не се гради върху честен труд толкова, колкото върху измами и деяния. – каза той, а тя се приближи към него още малко и се подпря на облегалката на пейката.

-  Ами ако ти кажа, че съм открила толкова лесен начин да получа нещо, което искам, че чак е болезнено да го мисля.

    Ще стане наистина болезнено, миличка, ако това, което си мисля, че искаш да ми кажеш, е истина, помисли си той, но не направи реакци, а само повдигна вежди.

- И какъв е той? – тихо попита Ерик.

- Бих продала себе си. – отвърна също тихо тя.

   В този миг и двамата се озоваха на сантиметри от лицата си. Гледаха се отблизо и то в очите. Но никой не искаше да направи нищо. В нейните очи обаче, той прочете нещо като чистото и просто „Толкова искам да те целуна” , но не й помогна.

- Себе си?

- Душата си – каза тя кратко.

- Ти си луда – засмя се Ерик.

- Защо?

   Тя сложи ръката си на лицето му и сега двамата стояха на милиметри от устните си със затворени очи. Той усети ваниления й  топъл дъх върху лицето си. Това го изкуши, но „животът” , който водеше го бе научил да не се поддава на изкушенията.

-         Няма ли да ме целунеш? – попита тя накрая.

-         Не!

-         Не защото не знаеш дали ще ти отвърна...

-         А защото знам, че го искаш – довърши той.

Моментът беше нарушен от звънене на телефон. Джоузи трябваше да вдигне. Тя стана от пейката и се отдалечи, за да може да говори.

-         Ало? Да, мамо. Не, разхождах се край езерото. Залезът е прекрасен – усмихна се тя и се обърна, за да погледне към Ерик. Усмивката й помръкна, когато видя, че него вече го няма. – Добре, мамо, ще се прибера за вечеря. Чао!

    Тя затвори и тръгна нагоре по пътеката за към тях.

 

 

2.

 Ерик вървеше по пътеката към парка. Беше някъде в малките часове на нощта, лампите бяха угасени  и сега само чистата луна осветяваше алеята. Той вървеше, едната си ръка бе пъхнал в джоба, а с другата държеше цигара. Вървеше и мислеше. Главата му беше пълна с какви ли не мисли за предстоящите действия и в същото време празна.

   Усети стъпки до себе си, но нито тръпка на страх, нито на учудване мина през тялото му.

-         Филип.

-         Здравей, братко. – поздрави момчето.

Двамата спряха и застанаха лице в лице. Ерик подаде Цигарата на брат си.

-         Защо не я целуна? Нямаше да разбере.

Ерик присви очи.

-         Не беше подходящият момент. – отвърна той.

-         Моля? – Филип се засмя. – Какъв по- подходящ момент от този. Там, на пейката, толкова близо бяхте, романтика.

   Двамата се засмяха заедно.

-         Не говори глупости, Филип. Искам тя да знае какво е, докато е още човешко същество. Сам виждаш, че когато изгуби душата си, няма да има смисъл. Няма да чувства, няма да изпитва болка, страх, вълнение, любов, желание, светоусещане. Искам да изпита всичко на този жесток свят със сетивата си. Да усети всичко,всичко с всяка пора на тялото си. Искам да й причиня болка, каквато никой не е усещал, искам да я направя неистово щастлива, искам да я оставя шокирана от действията си, да остане без дъх, да я сложа на ръба на смъртта. Искам да изпита всичко. И когато казвам всичко, имам предвид всичко, което човешкият разум не може да побере.

-         Защо? – попита кратко Филип. – Защо ти е да вършиш всичко това за нея?

   Ерик го погледна  и го изгори с погледа си.

- Защото я обичам! – отвърна, взе цигарата от ръката на брат си и се скри в сенките на дърветата.

© Цветомира Пархоменко All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??