1.
В стаята беше тихо.
Или почти тихо, защото следящите състоянието на пациента уреди непрекъснато цъкаха и премигвайки сменяха режимите си на работа. Също така се долавяше и капенето от подаваните разтвори от двете системи - накрайниците им се впиваха като нокти в двете ръце под тях. Но освен това сливащото се с тишината работно жужене, нямаше какво друго да смути покоя в стаята.
На леглото лежеше Ира, на стола до нея бе Джонатан.
Тя спеше, а той безмълвно я гледаше.
Морфиновият ú сън продължаваше вече час, мъжът продължаваше да я гледа и щеше да чака още толкова докато тя се събуди, но без да наруши спокойствието, което бе намерила зад затворените си клепки.
Стига да имаше още един час от времето, което ú остава - си помисли той, след като за пореден път се увери от апаратурата над леглото, че свързаната с тях жена е все още жива.
Ира дишаше толкова леко, че почти не се долавяше движение под завивката й. Сякаш под бялата покривка няма все още жив човек, а някоя оставаща все по-безплъ ...