Затвори очи. Легнала върху меката трева, тя се наслаждаваше на хубавото време. Обожаваше да е сред природата. Цялата тази зеленина наоколо, топлото слънце, синьото небе, по което тук-там се мяркаше по някое облаче, променящо формата си постоянно...

         Радваше се, че откри тази поляна. Намираше се сред гъста букова гора, далеч от селото. Изглеждаше сякаш там за пръв път идва човек. И този аромат на билки... Толкова опияняващ... А песента на птиците - сякаш слушаше симфония от някой велик композитор...

         Тя продължаваше да лежи със затворени очи. Изведнъж в съзнанието ù изплува един образ. Образът на момичето, с което прекара последните четири години. Хората ги наричаха „неразделните приятелки". Бяха преживяли толкова много неща. Споделяха всичките си тайни. Спомени... Толкова много спомени имаше с това момиче... И хубави, и лоши...

         Изведнъж някой я хвана за ръката. Тя се обърна и видя момичето! Нейната най-добра приятелка! Усмихваше ù се многозначително. По начин, който само те си разбираха. Станаха и започнаха да тичат, хванати за ръка. Смееха се...

         О, Господи! Какво ù ставаше?! Та това не беше приятелката ù, а любимото ù куче. Беше покрило ръката ù с голямата си лапа и я гледаше с учуден поглед.

         Отново затвори очи. Главата ù беше замаяна. Спомените я връхлитаха с такава бързина, че постепенно се смесиха и станаха като един...

         Кучето до нея стана неспокойно и се размърда. Какво му ставаше на проклетото куче? Всичко беше толкова хубаво, а то...

         Не! Нищо не беше хубаво. Откакто двете приятелки се скараха, вече нищо не беше хубаво. Защо въобще се скараха? Какво стана? Какво се промени? Всъщност вече нямаше значение. Нищо нямаше значение...

         Хапчетата започваха да действат. Тя разбра, че скоро всичко ще свърши. Усети го... Не ù се искаше да става така, но вече нищо не можеше да се промени.

         Беше късно за всичко...

         Опита се да отвори очи. Искаше да види кучето си за последен път. Но не можа. Клепачите ù тежаха. Една сълза се отрони от окото ù, търкулна се по бузата и потъна някъде в меката, зелена трева... Последният образ в съзнанието ù беше на едно момиче...

         Отпусна се... Кучето започна да скимти, да обикаля около тялото, да побутва ръцете ù. Ставаше все по-неспокойно. Накрая, когато разбра, че няма да я събуди, легна до нея и започна да вие.

         Един облак закри слънцето. Започна да духа вятър. Птиците спряха да пеят. Едри дъждовни капки заваляха от небето и намокриха топлата земя. Но дори дъждът не можа да заглуши тъжния вой на кучето. То тъгуваше, защото неговата стопанка повече никога нямаше да го погали...