Завещанието

  Къщата, горе на хълма, беше една от онези, който хората наричаха ’’Къща на Големец’’. Бай Добри от дълги години си беше изплатил дълга към живота, както той го наричаше и сега единственото, което правеше по цял ден беше четенето на книга или играта със внуците. Имаше три дъщери и един син. Двете по-малки, все още не омъжени дъщери, живееха с родителите си в голямата бяла къща с многото лястовичи гнезда по прозорците. Всяка година прелетните птици се отбиваха на гости при многобройното семейство и му пееха известно време своите песни. Дядо Добри се ползваше в цялата местност с уважение, на никой нищо не беше сторил, на всеки бе помогнал с каквото може, бе давал съвети (книгите доста му помагаха в това отношение) и всяка дума беше сякаш като извадена от някои дебел учебник по философия. Имота, който имаше и занаята с водениците бе наследи от баща си, някогашен кмет на селото.
   Той беше към 85-годишен старец, с бяла поокапала от времето коса, с мустаци, чийто върхове все увиваше между пръстите си. Ръцете му се подаваха от ризата, като вейки на старо дърво. Прегърбен от годините се носеше като привидение понякога. Смъртта сякаш с всеки ден бе по и по-близко до него. В един окъпан от слънчевите лъчи ден, когато слънцето си играеше със листата на дебелия дъб, нещо сякаш подтикна стареца да седне и да напише, подобно на завещание или по-точно завет към всички онези, който оставяше след себе си. Беше готов. Бутна стола навън от масата, отправи се към шкафа с по-ценните книжа и постави там сгънатия, хартиен лист.
  Денят мина добре, не беше нито дълъг, нито прекалено горещ, нощта настъпи бързо след залеза, и малко след това цялата къщата притихна… Утрото настъпи с дъждовни капки по стъклата. Той си беше отишъл. На погребението присъстваше почти цялото село. Мълчаливото шествие се изви подобно на гъсеница по прашна земя, събра се на куп около прясно, зейнала дупка и малко след това си отиде, приличащо на черни точки, по домовете.
  Завещанието се отвори след петия ден от погребението. Имуществото си бе разделил по равно както се полагаше. Водениците естествено отиваха при сина му, а няколкото земни имота се деляха на дъщерите му. Но това естествено не беше важно. За всеки имаше по нещо, малък къс от знанието му. На сина си, който вече бе семеен мъж предоставеше мъдрия съвет, който всеки баща даваше на чедото си. Да бъде верен не само на себе си, но и на семейството, което закриляше, да му оказва внимание, и да го почита, да го обича със всеки изминал ден два пъти повече от днескашния… На двете си неомъжени дъщери предаде чувството, което само сърцето си знае, то да им помогне когато си избират мъж, да не гледат имота и имането, а сърцето то остава, те него ще топлят, него ще обичат. Най-голямата си дъщеря Мария помоли да възпита любовта към книгите у сина си, малко четиригодишно момченце, все болнаво… А на съпругата си, тази вярна, негова неуморима сянка помоли да не тъжи, когато той си отиде от този свят на мъка, а да чака деня, когато пак там, горе, ще се срещнат…