Спеше, но сънят и бе толкова неспокоен.Въртеше се бълнуваше и сякаш без глас викаше, но нямаше кой да чуе сякаш безмълвните и писъци...Какво ли сънуваше?
-Не!Не искам това да е края...Обичам ви!
-Здравей мило момиче!Не не се плаши, аз съм тук просто, за да те предупредя.Усещаш го нали...да имаш много малко време, наистина трябва да кажеш обичам те на всички, на които държиш...да на всички...спокойно имаш достатъчно време....
-Ели, Ели събуди се!Спокойно това е само сън, не се страхувай, аз съм до теб.-нежния глас на майка и сякаш отекна в главата й.
Момичето стана, облече се, закуси набързо и излезе.Не знаеше какво да прави.Сънят и сякаш я преследваше,Усещаше,че нещо не е наред, но реши да последва сърцето си и да каже на всички,които цени и обича колко много значат те за нея.
Треперейки от страх се прибра в къщи и заговори на родителите си:
-Благодаря ви.Благодаря за всичко,което ми дадохте, за това,че ме възпитахте, че ми дадохте живот и бяхте с мен и в добро, и в зло.Обичам ви наистина много!
Родителите и я прегърнаха силно през сулзи, но съъ скрита тревога се питаха какво става.Ели им обясни всичко,разказа им за съня си и за това, че ще замине за няколко дни при баба си и дядо си, които живееха в един прекрасен отдалечен град.Преди да замине се срещна с Иво- най-добрия и приятел.Само той успяваше да я разбере и я подкрепяше винаги, независимо дали правеше грешка или не.
-Коте(така си казваха), заминавам за няколко дни.Исках само да ти кажа,че те обичам и ще направя всичко за теб и ако някой ден сме разделени ще ми липсваш страшно много.Обичам те!
Момчето остана безмълвно.Сякаш долови притеснението и чувствата бушуващи в Eли.Успокои я като истински приятел,разхождаха се дълго а после се раделиха.
На сутринта Ели трябваше да хване автобуса, за да отиде при роднините и приятелите си в другия град.Освен роднини там бе и момчето спиращо дъха и,момчето с което бяха родени един за друг...трябваше да му каже колко много го обича...
През целия път си драскаше нещо и мечтаеше за момента , в който ще види усмивката му, ще го прегърне и всичко ще бъде наред, но вътрешно нещо и подсказваше, че нещо лошо ще се случи...През целия път пишеше в случай,че никога не пристигне някой трябваше да му каже...
Погледна през прозореца и видя познатия мост.Влизаха в града.Сякаш се успокои почти пристигна,вече всичко ще е наред.Автогарата и той, той я чакаше там...И в този момент някой изпищя:
-Колааа,завийй,другата посока....неееееее....
Ели погледна през прозореца и последното нещо,което видя бе стапящата му се усмивка при вида на катастрофиращия автобус...
Заспа, а пред очите и завинаги остана неговия образ...образа на нейната вечна и споделена любо...
единственото нещо, което остана след нея бе писмо адресирано до него...смисълът на живота й...
"И двамата знаем колко е трудно да сме заедно, все пак ни делят стотици километри,но въпреки всичко ние успяхме създадохме нещо красиво и истинско,което ще остане в нас завинаги.Идвам при теб, но чувствам,че никога повече няма да те видя, затова просто искам да ти кажа, че те обичам и , че ти си смисъла на моя живот.Обичам те и знам нищо не ще ни раздели дори смъртта,тя просто ще бъде изпитание на любовта ни..."
Ели умря спокойна,защото каза обичам те на всички,които цени и обича.Виждайки своя "смисъл на живота" тя умря...с усмивка,защото знаеше,че нещо толкова чисто и красиво като любовта никога не умира...то се губи...догаря...приема други форми, но никога не ни напуска завинаги...то просто чака правилния момент, в който да ни покаже,че има смисъл дори в смъртта...