Беше един от най-невероятните хора, които познавам. Не съм срещала друг така мил, всеотдаен и страхотен човек като дядо ми. А си отиде от този свят толкова рано... Нямаше възможността да види как порастват и се развиват хората, които толкова много обичаше и за които даваше всичко - неговите внуци. От една страна знам, че така е по-добре за него... Но не мога да превъзмогна болката и празнината в сърцето си. Виждайки сълзите в очите на хората, които го обичаха, нещо в мен сякаш рухва. Откъдето и да минеше, той оставяше след себе си усмивка. А колко ми липсва неговата мила и слънчева усмивка, лъчезарния пламък в очите му... иска ми се отново да го видя пред себе си, усмихнат, с гордост гледащ към мен. Искам пак да ме погледне с укор, да ми се скара за нещо и после да ме прегърне, искам да чуя отново топлия му дрезгав глас. Вече нямам сълзи да плача, останало е само едно празно кътче в душата ми, което никой никога няма да успее да запълни. Никой не бих могла да сравня с него и никой не би могъл да заеме мястото на моя дядо. Той ще остане завинаги в мислите ми. И в паметните дни в живота ми винаги ще си спомням първо за него, защото повече от всичко на света искам да го накарам да се чувства горд и щастлив... и аз ще знам дали е щастлив. Ще го видя не с очите, а със сърцето си...