„ЗАВИНАГИ” е днес
3 min reading
Реплика на разказа „Гласът”
(Разказ в две части, съвместна продукция на eliboto и suleimo)
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
І част от eliboto Дарина се стресна и се събуди. Огледа бавно стаята със замъглен поглед като фокусираше всеки предмет изпречил се пред очите ù. Беше плувнала в пот и още трепереше вътрешно. Това просто не беше истина, вече дни наред сънуваше един и същи сън. Една фантазия, една несбъдната мечта. Защо постъпи така? Защо се уплаши в последния момент?Припомни си всеки един детайл от това, което стана в таксито…„Той наби рязко спирачки и се обърна! Беше познал гласа ù! „Карла”?!? – само това произнесе…” И в този момент страхът ù взе връх над всичко. Какво ще стане сега, след като се е разкрила? Нямаше право да се вижда с клиенти! Щяха да я изгонят от работа. Това беше единственият ù доход. Пък и работата ù харесваше. Там беше различна, разкрепостена, свободна, силно желана. Хиляди мисли се блъскаха в главата ù. Постъпи съвсем импулсивно. Скочи от таксито и побягна по улицата като последната страхливка. Чу го, че вика нещо подире ù, но не разбра какво. Мушна се в първата пресечка, после зави в следващата. Спря се, едва когато разбра, че не ù е останал дъх.Движеше се в полусън, едва се дотътри до едно кафене и влезе вътре, не да пие кафе, а просто да поседне. Седеше и гледаше в една точка, но не виждаше нищо, беше изпаднала в ступор. Едва след известно време се усети, някой нещо ù говореше. Сервитьорката се беше навела към нея с леко притеснен вид:- Искате ли чаша вода? Зле ли ви е? Да потърся ли помощ?Дарина даде знак с ръка, че не иска нищо. Стана несигурно от масата и излезе навън. Ясно беше, че за изпит и дума не може да става. Реши да се прибере пеша. Едва се дотътри до квартирата и още на прага сълзите ù рукнаха като поток. Мислено се нарече с куп обидни имена. Отново си го представи там в таксито, как погледите им се срещат, как се обръща към нея и произнесената едничка дума – името ù. За миг беше мярнала в погледа му учудване и още нещо, надежда може би… Боже, каква глупачка беше. И от всичко си спомняше само две неща – очите и гласа му. Успокояваше я това, че той ще се обади пак.Оттогава беше изтекла цяла седмица, а той не се обаждаше. Това я изнервяше, мислеше, че не я е харесал, побъркваше се, изобщо не можеше да се съсредоточи в уроците. С всеки звън на телефона по гърба ù пробягваше тръпка и тя се стягаше мислено, очаквайки любимия глас. По това време започна и да сънува. Все един и същи сън, който я караше да се събужда мокра и възбудена, с набъбнали зърна, дишаща тежко и с една болка ниско долу в корема, болка от незадоволено желание… Следва продължение написано от SULEIMO... Какво ме вдъхнови: Една велика песен на Куин – "Кой иска да живее завинаги?" и един разказан сън.
(Разказ в две части, съвместна продукция на eliboto и suleimo)
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
І част от eliboto Дарина се стресна и се събуди. Огледа бавно стаята със замъглен поглед като фокусираше всеки предмет изпречил се пред очите ù. Беше плувнала в пот и още трепереше вътрешно. Това просто не беше истина, вече дни наред сънуваше един и същи сън. Една фантазия, една несбъдната мечта. Защо постъпи така? Защо се уплаши в последния момент?Припомни си всеки един детайл от това, което стана в таксито…„Той наби рязко спирачки и се обърна! Беше познал гласа ù! „Карла”?!? – само това произнесе…” И в този момент страхът ù взе връх над всичко. Какво ще стане сега, след като се е разкрила? Нямаше право да се вижда с клиенти! Щяха да я изгонят от работа. Това беше единственият ù доход. Пък и работата ù харесваше. Там беше различна, разкрепостена, свободна, силно желана. Хиляди мисли се блъскаха в главата ù. Постъпи съвсем импулсивно. Скочи от таксито и побягна по улицата като последната страхливка. Чу го, че вика нещо подире ù, но не разбра какво. Мушна се в първата пресечка, после зави в следващата. Спря се, едва когато разбра, че не ù е останал дъх.Движеше се в полусън, едва се дотътри до едно кафене и влезе вътре, не да пие кафе, а просто да поседне. Седеше и гледаше в една точка, но не виждаше нищо, беше изпаднала в ступор. Едва след известно време се усети, някой нещо ù говореше. Сервитьорката се беше навела към нея с леко притеснен вид:- Искате ли чаша вода? Зле ли ви е? Да потърся ли помощ?Дарина даде знак с ръка, че не иска нищо. Стана несигурно от масата и излезе навън. Ясно беше, че за изпит и дума не може да става. Реши да се прибере пеша. Едва се дотътри до квартирата и още на прага сълзите ù рукнаха като поток. Мислено се нарече с куп обидни имена. Отново си го представи там в таксито, как погледите им се срещат, как се обръща към нея и произнесената едничка дума – името ù. За миг беше мярнала в погледа му учудване и още нещо, надежда може би… Боже, каква глупачка беше. И от всичко си спомняше само две неща – очите и гласа му. Успокояваше я това, че той ще се обади пак.Оттогава беше изтекла цяла седмица, а той не се обаждаше. Това я изнервяше, мислеше, че не я е харесал, побъркваше се, изобщо не можеше да се съсредоточи в уроците. С всеки звън на телефона по гърба ù пробягваше тръпка и тя се стягаше мислено, очаквайки любимия глас. По това време започна и да сънува. Все един и същи сън, който я караше да се събужда мокра и възбудена, с набъбнали зърна, дишаща тежко и с една болка ниско долу в корема, болка от незадоволено желание… Следва продължение написано от SULEIMO... Какво ме вдъхнови: Една велика песен на Куин – "Кой иска да живее завинаги?" и един разказан сън.
© Дани Сулакова All rights reserved.
