Денят бе студен и сив, но беше към края си, а аз бях на прозореца и трепнех да чуя звънеца, оповестяваш пристигането ти. Гледах през стъклото, от където едва се забелязваха сивите петна, който очертаваха фигурите на хората, бързащи да се приберат в своите топли апартаменти. Мъглата ми пречеше да те разпозная из много минувачи по улицата, но с тялото си усещах, че идваш. Изнервях се, закъсняваше, а това е нетипично за теб. Реших, че може да си изпуснала автобуса, но защо по дяволите не ми се обади, за да ме предопредиш – безпокоях се !!! Започнах нервно да потропвам с крак и през пет секунди си поглеждах часовника, къде си ?! Обиколих за пореден път стаята и реших да легна, защото не можех вече да различам каквото и да е било през прозореца, затова се строполих на кревата. Навън луната вече се беше разбудила и наблюдаваше как улиците постепенно опустяват, за да отстъпят място на стряскащата тишина и нейния приятел студа. Погледнах още веднъж часовника, закъсняваше с половин час... Почна ...