&

          Архитект Стамен Дюлгеров изсипа пръстта от лопатата, отдръпна се на метър разстояние от прясната купчина пръст и зарови поглед в гроба на баща си. Очите му се премрежиха, очертанията на надгробните паметници наоколо взеха да се размазват пред погледа му, но не посегна към пакета със сухи кърпички в джоба на якето си. Не искаше жените да разберат, че плаче. Сълзите! … Щяха ли те да отмият угризенията на съвестта му?

          Началото на ноември беше. Един от ония все още топли дни на сиромашкото лято, когато някои овошки цъфтяха повторно. Не беше студено, но духаше силен вятър, който завихряше опадалите листа на спирали и после ги разпиляваше отново по гробищните алеи. Дюлгеров вдигна яката на черното си кожено яке и още известно време остана взрян в буците кафеникава пръст. Не можеше да приеме истината, че повече никога няма да види своя баща. Когато решиха с Даниела да отпътуват за Англия, не му и мина през ума, че само след няколко дена той вече няма да е сред живите.

          Преди четири години, след смъртта на майка му, баща му бай Георги се поболя тежко. Лекуваха го около две седмици в Александровска болница, а скоро след изписването му Стамен го настани в Рехабилитационния център на Минералните бани в Банкя. Десетдневните процедури позакрепиха здравето на стареца, той се посъвзе и след месец, два живна. Ден през ден взе да хортува, че няма кой да наглежда къщата в Смолян, че ще е най-добре да се прибере в дома си. Тогава само няколко думи му каза Стамен, но на място. Бай Георги го разбра и остана да живее с тях в просторния им апартамент в ж.к. „Младост 2“. Примири се с мисълта, че му е писано да доизживее старините си като столичанин. Макар да беше прехвърлил вече осемдесетте, още не беше хващал бастун. Самообслужваше се, всеки ден слизаше в градинката пред блока на раздумка с други пенсионери, пазаруваше в близкия супермаркет, понякога даже си готвеше сам някоя друга родопска манджа. Държелив, як родопчанин беше – едър, висок, с побеляла, но все още неопадала коса, не много приказлив, смирен и мъдър.

          Преди няколко дена внукът му Галин се обади и покани родителите си да присъстват на тържественото връчване на магистърските дипломи на випуска по специалността Информационни технологии в Кеймбридж. Кадърният и себедоказал се младеж имаше и друг повод за празнуване. От три месеца работеше като IT - специалист в Сектора за управление на полети на летище Манчестър в Рингуей. Беше си наел широко и удобно жилище в покрайнините на мегаполиса и можеше да посреща без притеснение близки и приятели. Даваше си сметка, че всичко това дължи преди всичко на своите родители и затова искаше да им се отблагодари по подобаващ начин. През уикенда мислеше да ги разведе из забележителностите на Манчестър и Лондон, а в съботната вечер да ги покани на празнична вечеря в „Happy London“– най-престижният ресторант в центъра на британската столица.

          Галин влезе в Кеймбрийджския университет без приемни изпити. Поканиха го да учи там, след като се класира на второ място на Международната олимпиада по математика в Токио през 2012 година. Тогава тъкмо завършваше Националната природо-математическа гимназия „Академик Любомир Чакалов“в София. Архитект Дюлгеров никога не пресметна парите, които инвестира в обучението на сина си в престижното учебно заведение. Печелеха добри пари с Даниела, неговата съпруга, също архитект, родена и израсла в Тетевен. В тяхното Проектантско бюро „Бор“ ЕООД освен тях вече работеха още двама млади архитекти, един строителен инженер и интериорен дизайнер. Обучението на дъщеря им Елица, три година по-голяма от сина им Галин, не им струваше почти нищо. Тя завърши английска филология в Софийския университет, влюби се в служител от Американското посолство, където беше на стаж, и сега двамата със Стив живееха в Пасадена, Калифорния. Очакваха съвсем скоро да им се роди дете.

          Благоговението и почитта към знанието Стамен Дюлгеров наследи от своите родители. Съвсем обикновени хорица, те бяха напуснали родното си село Кукувица, населено през 80-те години с над 450 жители, и бяха потърсили препитание в големия град, за да осигурят по-добро бъдеще на двете си деца. Баща му Георги Стойнов Дюлгеров, потомствен зидар, дълги години работи в Строителния комбинат в Смолян, а майка му Елена, едра и приветлива родопчанка, се пенсионира като готвачка в кухнята на работнически стол на същото предприятие. Докато следваха със сестра му Наделина в София, родителите им изживяха трудни години. Отделяха от залъка си, за да ги издържат. В същото време доизплащаха и кредита, който бяха изтеглили за построяването на къща в Смолян. Бай Георги се гордееше със своите деца и внуци, но при срещи и разговори с близки и приятели не обичаше да се хвали с постигнатото от тях.

&&

          В ранното утро на третия ден след пристигането им в Англия, Дюлгеров се събуди обхванат от тягостно чувство. Сънува, че шофира дълго по тесен планински път с усещането, че не знае накъде е тръгнал. Пътят прекосяваше някакъв каменен мост, но не беше онзи над река Бистрица, виеща се в подножието на хълма, на който се извисяваха родната му къща и високият бор в двора им. Не! Мостът от съня беше друг – висок, с арка, наподобяваше Дяволския  мост над Арда, който неведнъж бяха посещавали цялото семейство. Дяволският мост! Дали не предвещава нещо лошо сънят ми? – се запита той, обзет от нарастващо безпокойство.

          Изгряващото слънце тепърва щеше да поздрави с оскъдните си лъчи жителите на мъгливия Манчестър. Погледна към прозореца – навън беше тъмно. Даниела дишаше спокойно и дълбоко. От стаята на Галин не се чуваха никакви шумове. Взе телефона от нощното шкафче, обърна се с гръб към спящата си съпруга и го светна. Беше шест сутринта. Да, сега в София е осем, тате отдавна се е събудил. Ще изляза навън и ще му се обадя – си помисли той, облече набързо спортния си екип и излезе пред входа на жилищната сграда. Звъня доста дълго. Обади се непознат женски глас.

            – Ало, здравейте? Аз съм медицинска сестра Добрева. С кого разговарям?

            – Здравейте! Аз съм Стамен Дюлгеров, това е номерът на баща ми, къде е той?

            – Господине, снощи спешно приехме баща ви Георги Стойнов в Съдов сектор на Неврологичното отделение в „Пирогов“. Ваш съсед е звънял на телефон 112. Състоянието на баща Ви е тежко. Получил е исхемичен мозъчен инсулт. Дясната половина от тялото му е парализирана. Засегнат е и говорът, но е контактен. На системи е в момента. Все още не сме му направили ангиография. Опитваме се да му помогнем, но… Доктор Горчев смята, че съществува риск за живота му, имайки предвид възрастта му. – Земята под краката на архитект Дюлгеров се разлюля, причерня му.

            – Бащи ми…. с инсулт! Как така?! – жената отсреща мълчеше. Сестра Добрева имаше дългогодишна практика и знаеше, че роднините на пациентите трудно възприемат лошите вести за тях.

            – Да, разбирам Ви, госпожо! – посъвзе се архитектът. – В момента със съпругата ми сме в Англия, но ще се обадя на наша близка да дойде веднага в болницата и да донесе каквото е необходимо. Ще направим всичко възможно, ако не днес, то поне утре да се приберем в София. Бихте ли ми изпратили телефонния номер на д-р Горчев! Много Ви благодаря! Дочуване!

&&&

          В късния следобед на ноемврийския ден самолетът от Лондон кацна на Терминал – 2 с близо час закъснение. Семейство Дюлгерови взеха такси от летището и потеглиха към „Пирогов“. Когато влязоха в болничната стая, бай Георги, пребледнял, брадясал, отвори очи, опита се да се усмихне, но не направи никакво усилие да се надигне. Стамен забеляза, че вдясно устната му беше провиснала, окото – също. Доближи се до болничното легло, сложи ръка върху неговата и с треперлив глас попита:

            – Тате, здравей! Как си? Какво се случи? – Бай Георги се взря в очите на сина си, размърда устни и с глъхнещ глас едвам успя да изрече:

             – Сссине, пппогребете ме в Куууукувица … – задъха се, закашля се, замълча минута, две, задиша тежко, но не отделяше поглед от лицето на сина си. Със затихващ, съвсем слабичък глас продължи. – …… при мммама и таааате, сине …. – това бяха последните му думи. Преглътна два, три пъти, нещо изхриптя в гърлото му, погледът му замръзна. Две едри сълзи се изтърколиха по лявата му буза.

          Сега, застинал неподвижно пред пресния гроб на баща си, като далечно ехо отново прозвучаха в паметта му последните негови думи. Вълна от безнадеждна скръб и отчаяние забушува в гърдите му, нещо го хвана за гърлото. Минаха още няколко минути. Дюлгеров продължаваше да стои като вцепенен до гроба. Мислите му галопираха като диви коне в пустошта: „Ако не бяхме тръгнали за Англия, може би нямаше да се случи това. Можеше да поживее още някоя и друга година тате. Всичко, всичко е суета! Днес те има, утре си нищото под купчина пръст – гощавка за червеи. Неразгадаема загадка е битието човешко… Раждаш се, бъхтиш се, имаш амбиции, мечти, цели, стремиш се да си някой, нещо да постигнеш, строиш, създаваш и …. после изчезваш в небитието. Какъв е смисълът да се раждаш, щом ще умираш? Тате, не можах да ти благодаря, преди да тръгнеш за срещата с мама, а колко много ви дължа! Срещна ли се с мама, тате? Прости ми, моля те! Простете ми!“ Минутите се изнизваха. Дошлите на погребението вече се бяха изтеглили към изхода на гробищния парк и се качваха в колите си. Сепна го гласът на сестра му Наделина.

            – Бате, хайде! Да тръгваме! Мир на душата на тате! Тежко ни е, но това е животът! Някой ден всичко свършва. Да тръгваме, бате! Трябва да посрещнем хората в ресторанта! – подкани брат си тя, прегръщайки го през рамо. Беше пристигнала със съпруга си Найден предната вечер с нощния полет от Берлин, където живееха от десетина години с двете им дъщери Христина и Малвина.

          На другата сутрин след погребението архитект Дюлгеров стана рано, обръсна се, направи кафе за себе си и за съпругата си и я покани на терасата. Вчерашният силен вятър беше поутихнал, но сутрините ставаха все по-хладни. Зимата настойчиво напомняше за себе си.

            – Даниела, чувствам се някак странно, нещо ме тегли към моя роден край, към местата, където като малък съм тичал подир пеперуди, играл съм на криеница, на челик, пасъл съм овце и кози …. Можем да си позволим още една седмица отпуск, ще прескоча до Смолян за ден, два. Няма нужда да ме придружаваш, почини си! – Даниела кимна с глава. За близо тридесет години съвместен живот бяха се научили да разчитат душите си без думи.

&&&&

          Тъмносребристата „Honda Accord - 2016 “ на архитект Дюлгеров излезе от София и пое по автомагистрала Тракия. Понеделник беше, работен ден, но движението не беше много натоварено, караше си спокойно. Не успя да заспи снощи, но силното сутрешно кафе го ободри. Не му се слушаха ни новини, ни музика. Съвестта му отново го зачовърка: „Защо тате не пожела да го погреба в смолянските гробища, при мама, а настоя вечният му дом да е в гробищата в Кукувица? Та той и дяволът вече не ходи там, из тия съборетини и шубраци. Дали не сторих непростим грях? – за кой ли път се питаше Стамен. – Не изпълних последната воля на тате... Не исках гробът му да затъва сред треволяк и трънаци… В софийските гробища ще мога по-често да го посещавам.“ Усети, че се движи с превишена скорост. Погледна километража – 140 км/час. Познаваше много добре пътя. Наближаваше Царацово и скоро трябваше да навлезе в кръговото, за да поеме към Пловдив, а оттам по околовръстния край Смолян – към несъществуващото вече село Кукувица.

          Колата запълзя по асфалтариният за последно преди повече от три десетилетия планински път – неравен, осеян с дълбоки дупки. Спря пред някогашния магазин в центъра на селото и слезе от колата. Две котки, едната черна, другата рижава, се излежаваха на припек на разнебитения тротоар пред запустялата сграда, над чийто вход още стоеше табелата с надпис – СЕЛКООП. Огледа се наоколо. Срутени покриви и стени, поизгнили черчевета без стъкла, опадали по земята греди и подпори, каменни плочи, парчета мазилка …. Навсякъде руини! Основите на повечето къщи, градени от камък и дърво, бяха издържали на природните стихии. В разградените дворове избуялата трева, засъхнала вече, беше израсла толкова високо, че скриваше клоните на овошките. Накъдето и да се обърнеше, разруха и пустош! Каква тягостна тишина! Чуваше туптенето на сърцето си, мислите си.

          Закрачи по тесния чакълест калъдъръм към отсрещния хълм, на чийто връх преди век дядо му Стойно беше издигнал двуетажна каменна къща, в която живя до десетата си година.Част от камъните по горните редове на оградата, заграждаща имота им, бяха се изтърколили на земята. Дървената порта беше килната на една страна. Едвам си проправи път през треволяка до входа на къщата и надзърна вътре. Гредоредът в левия ъгъл се беше срутил. Оттам бяха изпопадали станът, чекръкът, хурката и вретената на баба му Неда, дървените табли на пружиненото легло, на което спеше като малък. Под тях, наполовина затисната от паднала греда, му кимаше първата му ученическа чанта. Кожата ѝ се беше спаружила от дъждовете и снеговете до такава степен, че отначало я уподоби на катеричи кожух, после на таралеж, предал отдавна Богу дух. Загледа се в огнището, където навремето горяха едри цепеници, а ароматът на разтопена борова смола окадяваше цялата им къща. На полицата над камината все още стояха наредени няколко сахана и две непокътнати гърнета, чиито шарки и орнаменти се губеха под опадалата по тях прах. „В това, по-голямото, баба вареше смилянски боб. Колко вкусен беше!“ – въздъхна Стамен. Тук, пред огнището, притихнал в скута на баба си, като дете слушаше в захлас приказката за храбрия юнак, победил стоглавата ламя. Още помнеше и текста на песента за Страхил войвода, която тя често пееше, докато чепкаше вълна или предеше в дългите зимни нощи. Неустоим вихър от носталгия и признателност се надигна в душата му. Горещи сълзи пропълзяха по гладко избръснатото му лице. Като малък, когато паднеше или се удареше в нещо, заплачеше ли, баба му Неда току ще рече: „Чедо мило, юнак без рана не оди, ама никогаж не плаче.“ Сега обаче не го болеше ожуленото коляно или набития в камънаци палец на крака, а душата. Тук нямаше от кого да крие сълзите си, можеше да даде простор на мъката си… Трябваше по-скоро да се махне оттук, ала краката му не се отлепяха от дървения под. Закрачи бавно с натежали нозе към вратата. Вдясно от нея видя въргалящите се хамути на дорестия ат, с който дядо му ореше градината зад къщата. Засяваха я с картофи и смилянски боб, а наесен голяма част от реколтата продаваха на пазара в града. Вляво, на дървена закачалка, закована на стената, висеше ямурлукът на дядо му Стойно, избелелял и разяден от молците.

            – Колко различно беше всичко, Господи! Колко истинско беше! – изрече на глас Дюлгеров и закрачи по двора. Слънцето се бе издигнало високо в небето и разливаше щедро светлината си над околните хълмове, обрасли с бор, смърч и ела. Пое с пълни гърди кристално чистия въздуха и зарея поглед в далечината, където някой изкусно беше разлял няколко нюанса зелено, изпъстрено тук-таме със златистокафеникави петна.

            – Боже, каква красота, какво величие! Ако Раят не е тук, къде другаде ще е? – възкликна Стамен. Изведнъж му се стори, че долавя някакво странно звучене. Като че ли някой свиреше на гайда, после на гъдулка, след това прозвуча провлачена, тъжна мелодия, която само изкусен майстор кавалджия би могъл да изсвири. Огледа се, наоколо нямаше жива душа. – Бог, Бог свири … – прошепна. – Всевишният е гениален музикант. Свири на всички инструменти в човешките души. Във всяка душа звучи неповторима музика – в различна тоналност, размер, темпо, ритъм... Колко рядко обаче я дочуваме и се заслушваме в нея! А какво е душа без песен?! Пресъхнало дърво, дето плод не ражда... 

&&&&&

          Изведнъж закука кукувица. Стамен впери поглед в кичестите клони на вековния бор пред къщата, извисил снага високо в небето, ням, но жив свидетел на радостите и скърбите на поколения родопчани от рода Дюлгерови. Беше невъзможно човек да обгърне с две ръце стеблото му. „От корените, от своите дълбоки корени черпи сила – заключи Стамен. – Когато коренът е пуснал разклонения дълбоко в земята, дървото може да издържи на всякакви природни стихии. А сърцето човешко? То как да надмогне превратностите на съдбата? Как да остане непрекършено сред житейските бури и вихрушки? Къде ли са корените на душата човешка? В небето или в земята? Не всичко е подвластно на волята човешка, но…. човек трябва да устои, да опази в душата си добродетелността, завещана от предците му. Другото – къщи, имоти, богатство, престиж, власт, слава … –  времето го съсипва и заличава, ала онова, което свързва поколенията, то … винаги е живо. Духът на моите деди е жив! Той е в мен, в децата ми, утре ще го наследят и моите внуци. Може би в това е Смисълът – човекът да е преносител на духа, на диханието Божие през вечността. Може би….“

          Стамен се наведе, взе най-едрата от опадалите под бора шишарки и се загледа в нея. „Ето тук, в шепата ми е несбъднатото утре на десетки борове. Големите неща в зачатие се крият в съвсем дребни нещица – в зрънце, в семе, в люспа. В едва доловим трепет или неочаквано сполетяла ни идея. А растежът, без съмнение, е безусловно дарена сила. Светлина и топлина, обич и грижа е. Какво ли иска в замяна на своята щедрост Бог от нас, хората? Какво Бог иска от мен? Да Му служа? Как? С моите проекти? Проектирам чужди домове, а живея в жилищен блок, сътворен от въображението на друг.“ Стамен докосваше с показалеца на дясната си ръка всяка една люспа на шишарката, която държеше в лявата си длан. Още преди да напусне родния си дом, архитект Дюлгеров реши на мястото на полусрутената фамилна къща да построи туристически спа комплекс и да го назове „Кукувица“. Струваше си да дари красотата и величието на Родопа планина на още десетки, хиляди познати и непознати хора. „ Красотата разсънва човешката душа, облагородява я… И тази тишина! Тя те завръща към теб самия, към онова, което е там – в дълбокото на душата ти – и те очаква. Пък знае ли се, може някой ден и Галин да се завърне тук!“ – тази, последната мисъл, го накара да се усмихне. С прояснена душа, обнадежден, архитектът енергично закрачи по каменния калдъръм и се спусна към центъра на селото. Двете котки, сгушени една в друга, бяха полегнали в сянката на колата. Когато усетиха стъпките му, станаха, впериха очи в него, но не побягнаха. Рядко се случваше да срещната тук хора, но явно генетичната им памет беше съхранила усещането за човешко присъствие.

            – Жалко, няма с какво да ви нагостя, милички! Жилава, жилава е котешката ви душа! Ще трябва да ловувате плъхове и мишки! Няма как! Доскоро!  – Стамен запали Хондата и пое обратно по тесния планински път към Смолян, където го очакваше домът на младостта му.

Самадхи