Ето, че отново се връщам. Малко помъдряла, леко променена... но все същата. Нищо, че вече и блог си направих, където да си пиша глупостите. Пак имам нужда от това място тук, дълбоко в сърцето ми, едно единствено, недостъпно. Моята крепост, моят личен свят на мечти и разочарования, където съм сама и сама водя диалог със себе си. Тук, където една усмивка значи всичко. Една прегръдка, макар и несъществуваща, която аз сама давам на себе си в моментите на нужда, когато няма кой да ме прегърне. Единственото място, което остана вярно на себе си. Остана вярно на мен. Защто винаги е било част от мен, неизменна... Или може би аз съм част от него?
Навън вали... Ситни капки дъжд се сипят върху главите на хората, неуспешно опитващи се да се скрият под шапки и чадъри. Прилича повече на есен или на хладен летен ден. Но зимата я няма. Зимата си отиде. Завинаги от моето сърце, онази зима, която аз познавах в сънищата, мечтите и спомените си. Тази зима, която ме караше да се усмихна само при спомена... Тази зима, която сега носи и мъничко болка със себе си... малко носталгия. И нещо безвъзвратно загубено. Едно детство, което никога вече няма да се върне. Дали аз го прогоних от себе си? Не знам... Това дете, което сега живее само като спомен в душата ми. Защото аз съм друг човек. Промених се. Избягах...
И направих същата грешка като хората навън сега, опитващи се да се скрият зад своите чадъри. Вместо да вдигнат глава и да усетят ситните капчици по лицата си... това би оставило един спомен... Макар и само един, но носещ цялата свобода в себе си. Свободата – липсата на страх. Че ще се намокриш, ще се простудиш... че после ще се чувстваш зле. А това е такава заблуда! Да се срещнеш лице в лице с това, което досега си смятал за лошо. И да преоткриеш, че то може да бъде и прекрасно...
Завърнах се тук. Обичаща – малко повече. Чувстваща – малко по-различно. Променена. И все същата, каквато бях преди. Дали някога пак ще играя с момчетата на двора, сред преспите бял блещукащ на слънчевата светлина сняг? Надали... А дали те ще си спомнят за тези отминали вече времена, когато... Дали някога ще се върна там, посред зима, сред преспите сняг? Дали пак ще играя като малко дете, ще събирам снега в шепите си и после ще го пръскам към небето... Дали тогава ще съм сама или ще има някой друг до мен. Различен от това, с което съм свикнала. Различен от мен. И в същото време като мен. Дали някога ще заведа приятелите си на това място, изпълнено с толкова красиви мигове от моето детство...
От времето, когато бях себе си, пълна и единствена по рода си, когато бях дете и играех с децата, когато виждах света през единствената си мечта, най-голяма и единствена неосъществена... може би за по-добро. Питала съм се. Дали ако тя се беше сбъднала аз щях да бъда същия човек? Същия, който съм сега? Или щях да бъда онова дете, в чиито очи се отразяваше зимното слънце в цялата му сила... Тази сила, която ми помогна да се справя с живота и хилядите му коварности. И най-голямата – никога не получаваш това, което искаш най-много. Най-съкровеното за теб си остава само в представите ти за това какво би било, ако се беше случило...
Приех това с гордо вдигната глава. Моето най-голямо поражение. Аз изоставих мечтата си... виждах, че тя е безсмислена. Виждах, че любовта не може да бъде възродена... никога вече. Тя си беше заминала, безвъзвратно загубена. И аз хвърлих всичките си сили, за да забравя това мое единствено и най-съкровено желание. Да продължа напред, да се боря без да имам подкрепата на своята надежда. Трябваше да намеря друга пътеводна светлина в себе си. А тогава бях дете. Но детското в мен си отиде твърде рано... отиде си с тази първа моя мечта.
Сега съм друг човек. Претворих първата си мечта в цел, но целяща се в нещо друго. Целяща се в самата мен. Научих се да разчитам за всичко на себе си. И вложих всичко в себе си. Една инвестиция, може би по-скоро разумна, отколкото чувстваща сама по себе си. Инвестиция в сигурността на моето бъдеще – там, където и до ден днешен се крие моето спасение. Моето бъдеще, където аз ще бъда.
Върнах се. Макар че никога не си бях тръгвала. И никога не съм имала намерението да го правя. Защото да си тръгна би означавало да забравя коя съм. Това място тук – то е моята душа. То е всичко, което съм. То е плод на мен самата. И се превърна в повече от мен самата. Аз го превърнах в такова...
Моята утеха. В моментите, в които не мога да потърся чужда утеха, я намирам тук – вътре в себе си. В моя ум, в моето сърце, което винаги ми е било вярно. Макар че аз толкова пъти му изневерих...
Благодаря.
© Неизвестна All rights reserved.