ЗАЗ

- най-голямата автомобилна порнография от епохата на Хрушчов - въздушно охлаждане, бензиново парно, шум на трактор, но пък не чакаш 15 го̀дин ред с 25% вноска от стойността, и е три пъти по евтина от заветната за всеки българин ЛАДА…

Та, имах късмет да се сдобия с този колос на съветското машиностроене, който след мотоциклет Балкан, беше най-предпочитано превозно средство в държавата.

Грижата за първа кола е идентична с грижата към първата жена – пословична!... Наемам гараж, в който вечер я прибирам след грижливо измиване и подсушаване. Може да съм гладен, жаден, но нейният резервоар е задължително пълен - не давам нещо да тракне по нея и за най-малката дреболия вися по сервизи... Голям мерак, голямо чудо е първата любов!...

Но… неочаквано всичко помръкна – дойде време за гаранционен преглед и всеки ден между две репетиции тичам до сервиза! Опашката огромна, времето малко, а надвиша ли определени километри, автоматично губя право на гаранция…

Дни наред, тъкмо наближи реда ми - идва време за работа и си тръгвам… На осмия ден наближавам критичните километри и я спирам от движение - гоня градските автобуси, а любимата ЗАЗ-ка свенливо ме чака в гаража!...

Най-сетне на единайсетия ден диспечера вдигна бариерата!... Още не съм се зарадвал и гледам как пуска следващия след мен и го набутва в клетката за преглед… След половин час колата излиза и диспечерът отново пробутва следващата кола – стоя и тъпея!...

Тичам подире му:

-Извинете, нали аз...

Все едно говоря на мазното му кепе…

- Извинете, вече двама колеги ме пререждат!...

- Хората бързат – ме сряза кепето…

Излиза, че единайсет дни вися за кеф...

-Ама, как така!...

Притичвам като циганче след селски кмет и го моля да си свърши работата…

- Вижте, единайсети ден чакам! Нямам оплаквания, колата е наред, просто заверете гаранционната карта и да си вървя…

Той си подсвирква, почуква оттук, оттам ламарината, проверява уж светлини, спирачки, не бърза човекът, това му е работата…

- Вижте, ето, гаранционната карта, я ударете тоя пусти печат и да се махам!...

Нашият приключи с поредната кола и безпардонно пусна следващата…

- Ама, вие сте голям шегаджия!...

- Ти не бери кахър кв’о съм, що съм...

А, така-а-а-а…

- Няма да се разберем, отивам да се жалвам...

- Върви на п*тка си майна, ако щеш!...

Опа-а-а-а!... Причерня ми, свят ми се зави, стискам зъби, иде ми да го сграбча за гърлото – задържам и се запътвам се към стаята на началник-сервиза - влизам без да почукам… Срещу него е седнал и друг някакъв човек, по-късно разбирам, че това е главният счетоводител…

Обяснявам как единайсет дни вися и когато най-сетне ми идва реда, диспечера без причина ме държи часове на двора, като през това време обслужва други клиенти:

- … и ако този ваш служител не ми се извини, затова, че ме напсува, аз не отговарям за последствията!...

На другия ден ще разбера, че именно тези думи са голямата ми грешка, защото благодарение на тях, всичките ми следващи действия се оказват „съзнателен акт“, а не резултат от „състояние на афект“!

В този момент влиза диспечерът и ме сочи с пръст:

- Е, тоя, ме напсува на майка…

Край!... Всичките ми задръжки блокират и неусетно го свличам по вратата… В този миг, някой ме склещи с ръце за гръкляна и увисна с цялото си тяло на гърба ми - решил е да ме удуши!... Инстинктивно прикляквам, за да поема дъх, хващам го с две ръце за коси и прехвърлям през глава като чувал с парцали върху директора, който кротко примигва и гърчи на стола… През това време диспечера се опитва да се изправи по вратата, явно се кани да излезе… Хващам го за мръсните коси и го засилвам към ония под бюрото…

Неочаквано спокоен, изправен до вратата гледам гара̀фа с вода върху картонетка – адски съм жаден, устата ми съхне… Хващам шишето…

- Пази се, Жоре!... – крещи диспечера и се завира в чатала на шефа…

Пия вода, ония ми броят глътките и преглъщат в очакване да ги замеря с шишето...

Е, и сега… какво! ЗАЗ-ката не мина гаранционен преглед, тия кретени ме гледат като пукали - накъде да хващам…

Отвън, до вратата виждам стол за чакащи - сядам и облягам глава на стената… Нямам изход: не мога да тръгна оттук докато не мина кошмарния преглед…

 Някой леко притваря:

- Ш-ш-ш-т, тука е! – изсъсква и фраска вратата…

Срещу мен гише с надпис „Диспечер“!... А-ха-а-а, прищраква ми страхотна идея!… Влизам в малка стаичка с бюро, дърпам чекмеджето, взимам съдбовния печат, забивам го в тампона и нанасям злобно върху гаранционната карта - паля цигара и влизам при моите хора…

 Вече насядали зад бюрата, чинно се изправят на крака… Поднасям внимателно гаранционната карта на диспечера - без чака подкана чевръсто подписва…

- Е, за това става дума, за останалото се сърдете на себе си – казвам вместо извинение и си тръгвам доволен…

Прибирам се в къщи, лягам и заспивам дълбоко…

След половин час някой тревожно звъни на вратата!... Отварям - пред мен двама усмихнати мустакати милиционери:

- О, здрасти, как си?...

- Добре съм, ти как си? - търкам очи…

- Бе, кат’ гледам ти няма нищо!...

- Какво да ми има!...

- Знам ли, дежурния вика: Вървете в сервиза, че ня’къв пиян ги натъркалял… Кат’та гледам не си пиян!... Я, дъхни!...

Дъхам в сура̀та му…

- Виж сега, така и така сме дошли, я се облечи и слезем до управлението да се разберете с дежурния…

Пътувам в милиционерската катафалка с железни решетки на стъклата - страхотно усещане!... Всъщност съм арестуван…

Слизам от милиционерската таратайка, а на външната врата ни чака дежурният офицер – баща на мой приятел…

- А, к’ва стана тя, за теб ли съм пратил катафалката!...

Двамата фатмаци се споглеждат…

- Сега, к’во, трябва да те вкарам в мазето!... Я, си върви, ако ми притрябваш ще се обадя!...

През това време отвън нахлува тълпа между които и ония тримата от сервиза - счетоводителя размахва ръце и крещи:

- Тоя ще го съдя до дупка, ще го набутам в пандиза, ако ще турско да стане, да запомни, кога е имал работа с ма̀ке...

Няма как, дойде следовател, описвам на две-натри всичко както е било… Той го прочете и каза:

- Лошо - съд по кратката процедура…

- Какво значи това?...

- Ами, в рамките на три дни се решава всичко!...

- Какво трябва да се реши!...

- За физическа разправа с длъжностни лица, вероятно ще представят и медицинско, диспечера има хематом на тила – от три до пет години…

- Той ме предизвика, напсува ме - да му се усмихвам ли!...

- Чудесно, имате ли свидетел?...

- Помощникът на диспечера, но кой ще свидетелства срещу шефа си!

- Разбирам, аз цитирам Закона, според параграфа под който попада деянието… Отгоре на всичко сте отправили и закана към диспечера пред началника на сервиза – това съвсем утежнява обстоятелствата…

На другия ден, преди сутрешната репетиция, помощник-режисьорът ме посреща с думите:

- Шефката те чака на чаша горчиво кафе...

С влизането ми, директорката разпореди на секретарката:

- Бай Иван да дойде!...

Бай Иван е партийния секретар…

- Знам всичко, сутринта ме зарадваха от милицията...

Камък ми падна от сърце – няма да обяснявам цялата простотия.

През това време партийният долетя…

- Бай Иване, познаваш ли колегата си от автосервиза?

- Не, не съм имал честта…

- Тогава след репетиция отиваш в сервиза да се запознаеш и ликвидираш случая!...

- Ама, какво...

- Ще ти обяснят по пътя… Да не пропуснеш да им предадеш: в България още артист не е лежал в затвора!...

- Слушам! – козирува бай Иван.

Час и половина дремя в ЗАЗ-ката и чакам пратеника да приключи преговорите с ръководството на сервиза. Накрая, наистина съм заспал и се събуждам от крясъци:

-Той ще ми каже… македонец бил - няма такава нация! – маха заканително с ръце бай Иван към сервиза, та всички да го видят и чуят… Сталин казал, не знам к’во си, ай си гледай работата! Ти, на мен ще ми казваш, какво казал Сталин!... Айде, ха!... От мен, народния артист, да знаеш: Сталин е казал, преди всичко: няма непревзимаеми крепости!...

- Май, не се разбрахте? – казвам с неудобство.

- Бе, какво ти разбиране!...

- Като ти разправям, ти подскачаш…

- Думи нямам!...

- Поне разбра ли защо е била цялата дандания?...

- Виж, това разбрах - припознал те човека с някакъв друг, който навремето свидетелствал в дело срещу него…

Изумявам!...

-Ами, като е разбрал грешката си, да се извини и да приключим…

- Бе, какво приключване, той пуснал молба в съда с медицинско за средна телесна повреда…

- Луд!...

- Луд, не луд, работата е чапрашик!... Да вървим при шефката и видим как ще я къдрим…

Директорката, след като разбра каква я забъркал бай Иван, ми каза:

- Отиваш при Ленчето и я запознаваш със случая!

Ленчето е главен прокурор и съпруга на колега – докато разказвам историята, тя провери по телефона дали наистина има жалба срещу мен.

- Има… Така: сега, ти пускаш жалба срещу диспечера!

- Как така?!

- Нали те напсува?

- Нямам свидетели!...

- Имаш – никой не знае в съда какво ще каже помощникът му!

Диспечерът получил уведомление, че има жалба срещу него и наистина побърза да оттегли своята…

Шефката се оказа права – за кой ли път артист не влезе в затвора!