Любов ли е това?
Защо боли ме и горя?
Седя с химикал в ръка и лист хартия, за да мога да изразя по някакъв начин огромната си любов, която изпитвам. Два след полунощ е и не мога да заспя. Тишината е нахлула в стаята ми като неканен гост. Времето като че ли е спряло. Потъвам в мисли и разбирам, че ужасно много ми липсваш. Толкова дълго те чаках. Толкова дълго те търсих, че силата, с която се появи, ме омая до неузнаваемост. Ти си онзи страстен копнеж, за който винаги съм мечтала. Щастлива съм, че те има, но защо боли. Нали уж любовта е велико и несравнимо чувство. Да, боли ме от любов. И само мисълта за онези малки глътки щастие ме кара да се усмихвам. И ще съм истински щастлива, ако знам, че и за теб е така. Или... може би любовта ми те плаши. Но аз те желая безрезервно. Не очаквам споделена любов (но все пак тайничко се надявам).
Само исках да знаеш за мен.