Този разказ е вдъхновен от песента "Зелената стара чешма".

            Зелената стара чешма

    Тя е още там. Далеч от хората, но толкова близо до тях, зелената стара чешма утолява жаждата за онази чиста любов, която остава непокътната в годините. От времето, когато свенливостта на момата е била онази струя, която е пълнила сърцето на момъка с обич. И веднъж усетил сладостта от събираната вода, той се влюбвал с най-силната си страст. Колко е внимавала девойката да не разлее дълго пазените чувства, за да не потънат в земята нечути и несподелени! Днес около чешмата е пусто, но е останала само пътеката до нея, по която минувачи и туристи отпиват и си продължават по пътя. Водата е измивала и най-малкото недоверие във влюбените хора. Тя дори е имала силата да кара момъка по едно и също време на деня да минава покрай чешмата. Той е знаел, че тогава девойката ще е напълнила менчето и ще го чака там. Дори да не са си казвали дума, в очите им се е виждал онзи извор, който никога не пресъхвал. Изворът на любовта. Обич, която всеки ден се доказвала и градила доверие. Срещала ги с различни трудности, радости, тъга и мъка. И никога не спирала, защото застоялата вода е негодна за пиене.

А днес си имаме всичко в домовете си. Можем да усилим и да намалим водата. Да я пуснем и спрем. Когато сме жадни да утолим жаждата си. Но когато нещо е толкова близо до нас, ние не му обръщаме внимание и го забравяме. Осъзнаваме едва, когато го загубим. За много от нас животът е немислим без социалната мрежа. Всеки ден очакваме да ни пишат. Откриваме нещо, което ни прилича на любов. Утоляваме жажда без да се мокрим, без дори да отпиваме. С едно плъзване на пръста по екрана на пластмасова кутийка, ние се свързваме с човек, който ни е допаднал и общуваме с него. Това ни създава усещането за обич. Но всичко това се случва без да видим очите му. А те не лъжат. Водата, която се стича от тях и за радост, и за тъга извира от сърцето. Общуваме без да усетим нечий дъх. Не разбираме как бие сърцето му. Не знаем дали са чисти думите, които четем. Не можем да докоснем свенливо ръка, да се отдръпнем като опарени от срам, не можем дори да се изчервим. А между написаните редове най-често се крият бурените на съмнението. Недоверието, което идва от това, че някой невидимо за нас вече ни е обърнал гръб, докато го обичаме. Имаме нужда от чист въздух. От нещо, което е извън дома ни. От вода, която от години тече нито студена, нито топла. Нито силно, не е и слабо. Която идва от извора. Тя помни. Всяка капка е ден от миналото. Макар и да живеем в различно време, сърцата ни имат нужда от същата чиста любов. Девойката ще напълни менчето. Ще разлее половината, защото ежедневието е динамично и всеки бърза. Но момъкът ще отпие и ще се усмихне. Ще напълни душата си с онази вода, която ще утоли жаждата му за обич. И колкото и да пие, все ще е жаден. Докато не срещне очите на жената, която го обича.

Зелената стара чешма е още там. Около нея е пусто. Но е останала пътека, по която всеки от нас може да утоли жаждата си.

Жаждата за чистата любов.

14.11.2020 г.

Автор: Явор Перфанов©