Зетьовете на госпожа Развигорова

  Казано е: Зет като мед, до обед, син – до амин!” Обаче госпожа Развигорова по малко име Жоржета нямаше син, та да и е до амин. Затова като прорева единственото й отроче от женски пол, тя си рече, че ще го обича и за мъжко, и за женско. За по-недосетливите, да обясним, че още от първата глътка въздух на вреслата, Жоржета си науми да тачи и бъдещия зет така, че да смае света и приказките за злите тъщи да преминат в историята.

  Колкото пъти вреслата, израснала вече в длъгнеста, но красива мома, наречена Ана-Мария й водеше кандидат-женихи, Жоржета се прехласваше пред тях и ако можеше, щеше под килима да пропълзи, само и само да докаже, че от нея дума на преки няма да чуят, ще ги глези с пържени яйца, ще им прави пържоли алангле и други глезотии, родени в стомашните мечти на бъдещия зет. Няма да се спираме на случайно преминаващите такива през къщата на Развигорова, защото разказът ще прерасне в роман, а ще наблегнем върху изявите на зетьовете, преминали през венчило с ненагледната Ана-Мария.

  Като първи такъв се яви едни поет. И като човек на творчеството, изкуството и въобще – артист, зетя, именуван Радостин Кременлийски, беше богато окосмен по цялата глава. Бръснарите или както сега им думат коафьори, не бяха посещавали твърде често косата му, а така също и частите от лицето, където би трябвало да има някаква поддържана брада и мустаци. Според Радостин посещението при подобни твари е живо губене на време, нерви и средства. Освен това гъсталака по главата му създавала уединение, та можел по-добре да реди римите си. Като цъфна за първи път в обширната къща на Ана-Мария и съответно на Жоржета, отдавна щастливо разведена, поетът се ококорчи насам-натам и се строполи на креслото уморено. Рече, че му дошла някаква рима. Умисли се издълбоко, въздиша, присяда от кълка на кълка, въртеше на масури космалаците на главата и лицето и мърмореше нещо под носа си. И току шъткаше и размахваше пръст - трайте, ще ми избяга музата! Още тогава в душата на Жоржета се възцари някакъв особен смут, ама нали дума си беше дала! Какъвто й да е зет, като син ще си го има. Когато това стана факт, прикрепен с брачно свидетелство, програмата в къщата беше променена из основи. Радостин щъкаше из стаите с такова изражение на лицето, като че му плащаха да ходи оцъклен и завеян. Между другото, като най-голяма скъпоценност той донесе една своя стихосбирка. Някъде около тридесетина странички, бодната по средата с телбод. Стихове! Хайку или нещо от тоя род. По два-три реда на страница! Тупна я гордо пред смаяната тъща и рече:

  - Ето, да не съм голословен. Поет съм! Стихосбирка съм издал! Първата! Ама да знаете как ме е подпряло отвътре, как ми иде да грабна молива и да пиша, да пиша! Какви ще ги наредя, светът ще смая! Японците при мене за тертип ще идват. В училищата ще ме изучават. Вие само трайте! Как само ми напира!

  - Как? – любезно попита Жоржета.

  - Ех… - рече той и махна отегчено с ръка.

  След това обстойно обяснение на творческите си напъни, Радостин отново се строполи да мисли и зашътка за тишина.

  Така мина кажи-речи цяла година. В крачене из стаите, висене по креслата, шъткане за тишина, навиване на косата и брадата на масури. Между другото, от лицето на Радостин вече нищо не се виждаше. Коса над челото, после брада, мустаци и измежду тоя гъсталак едва се виждаше част от носа му. Как не се навъдиха насекоми, не се знае, но Жоржета все подозираше, че няма начин из тия дебри да не се намират сламки, пеперуди или мравки. А вероятно и нацвъкано от врабчета. Но… космалъка си е негов, ама язък за Ана-Мария, стенеше мислено тя и безмълвно плачеше в нощите. И тогава не смееше да говори, дори и през зъби, че Радостин може да и зашътка за тишина. А на него всичко му пречеше, все нещо не му достигаше.

  - Ех, ако можех да чуя трелите на птиците от родното село, за ми пее авлигата, улулицата, да чуя козодоя, да им приглася водната бъбрица и овесарката, да зацвъркат лястовици и хралупара, щъркел да удари кастанетите, беловежд дрозд да ме погледне. Да можех да чуя ромона на потоците, а то?

  Тук е мястото да отбележим, че въпросния Радостин беше от село Седларево, което се намираше кой знае къде. На Жоржета така й стана съвестно, че е откъснала това дете на природата от този дивен край, където явно изобилстваше от пернати, потоци и пищна флора, гарнирана с подходяща фауна, че един ден се грабна и го намери пустото му село.

  Като казахме „пусто” то си беше и почти така. Двадесетина старци се мотолевеха из селото, което не е кой знае какъв смайващ факт. Обаче птичи трели на богата фауна? Разните му козодои и дроздове хич ги нямаше, а за беловежд, да не говорим. Вярно, имаше врабчета, лястовици и още няколко вида, които Жоржета не разпозна. А потоци? Селото по-скоро приличаше на място в Афганистан, толкова сухо, опърлено от слънцето и безводно. Къде бяха тия потоци, къде бяха тия пищни зеленини… И да не мислите, че като се прибра в родната и обширна, при това климатизирана къща, Жоржета му натри носа? Не, затрая си дипломатично.  А когато Радостин отново простена, че му липсват трелите на птиците, ромона и другите такива тинтири-минтири измишльотини, тя съвсем майчински му каза:

  - Че в твоето село ни поточе, ни ручей има. Опърлено отвсякъде. То и птиците едва дишат от жега. Какво ти е тук, Радостине, ей го парка отсреща. Зеленина, птичи трели, па и Струма ти тече под носа. Река! Голяма! Чак в Бяло море отива. Пиши, вдъхновявай се, вече си забравих гласа от твоето шъткане.

  - Значи така? – растителността но Радостин настръхна. В сърцето му екнаха разнообразни чувства и той се зачуди на кое да се отдаде.

  В този сюблимен момент в стаята влезе и Ана-Мария. В сърцето й също клокочеха разнообразни чувства. От една страна вече й беше писнало да гледа неосъществения поет да скимти тихо колко малко му трябва, за да издумка великата стихосбирка, която да го нареди не сред националните, а сред световните поети. От друга страна се беше настанил образ, който в този момент се включва в разказа. Този образ беше на Никодим от Силистра. Изобретател, дейна натура. Спи по два-три часа на денонощие и вика, че много се е проспал. Трябвало да докара до сън по един час на денонощие. Имал да изобретява толкова много неща, че един живот нямало да му стигне. Така омая и нашата хубавица Ана-Мария, която много-много не си поплюваше и реши да отпрати гъсталака накъдето му видят очите, да си слуша козодоите и авлигите, да топи морни крака в ручеи и потоци, а бе да си троши главата както си иска. И никой да не шътка из къщата!

  Никодим изобщо не шъткаше. Напротив, той работеше изключително на музика. Да му свири, да му думка бас-китарата, барабани, чинели, каквото дойде. Стотина наченати изобретения беше почнал и бързаше, че светът на него чакал.

  Жоржета го посрещна с радост. Нали ще й е като син. Ще го търпи, още повече, че вече можеше да говори, да ходи с чехли, защото Радостин не разрешаваше да се шляпа. И музика да чуеш, и телевизор да пуснеш, няма проблем, казваше Никодим и бърникаше из машинки, колби, жици, гаечни ключове, лакмусова хартия, и всякакви разнообразни пособия, улесняващи изобретателските му идеи. Като първо на дневен ред беше изобретението по приспособяването на водата за самолетно и всякакво гориво. Няма да описваме процеса, защото е сложен и неразбираем, но десетките кубици изхарчена вода си бяха истински.

  - Идеята ми ферментира твърде бавно – обясняваше Никодим и се хвърляше с нова страст към колбите и останалите джунджурии. Скоро етажът беше превърнат в подобие на лаборатория, а след половин година нещо избухна, така че къщата пострада много повече, отколкото от земетресение.

  След този случай в двете жени от семейство Развигорови започнаха да клокочат мисли от негативен характер. Ана-Мария ходеше оцъклена като калкан, любовта и взе да отлита като вода над газов котлон и когато последната капка отлетя в простора, рече през зъби:

  - Хайде, Никодиме, дим да те няма към Силистра. Там вода в Дунав много. Прави си опитите. Ми ти ни разори бе, Никодиме! – Последното тя изрече пискливо и с нетърпящ възражение тон.

  След тази решителна реплика Никодим зяпна, но за миг, после се освести, събра си партакешите и рече:

  - Беше ми приятно, дами! Язък, че няма да участвате в осъществяването на гениалните ми замисли, славата да ви докосне и вас! Айде!

  След него остана хладна омраза и надежда за едно истинско мъжко присъствие, необременено от творчески и изобретателски мераци. Като долови тази мисъл, загнездила се след Никодим, Жоржета седна на креслото да я раздипли по-добре, да я доразвие и евентуално да стигне до някакъв извод.

  Така се замисли, че чак мислите и щръкнаха из главата. Тя, моята хубостница, стърчеше една от мислите й, няма да се осъзнае и да потърси нещо по-прибрано, да не ми шътка, да не ми намила за птици и ручеи, за цепене на атоми и ядра, за машини на времето и такива за ракия, мартини, шери бренди, коняци и всякакви стоки от първа необходимост, а мъж, който да се държи като такъв.

   И както си мислеше така, Жоржета сплете всички щръкнали мисли в едно, а те от своя страна не стигнаха далеч, а до съседа. Да бе, скокна тя слисана. Решението на въпроса е до нас. Ей го Христофор, момък свободен. Първа употреба при това. Не пише стихове, за изобретения да не говорим. Домошар, знаем се с родителите. А ако рече да си иде по незнайни причини, ей го къде е. Само да пресече улицата. Обладана от такива грижовни и в случая гениални мисли, Жоржета тутакси ги сподели с Ана-Мария, която в този момент се  киснеше във ваната и релаксираше след изнурителните беседи по цепенето на атоми и ядра.

  - Анче, – рече Жоржета сияеща. – Не ти трябва, мама, повече творец и изобретател, нали?

  - Не! – рече Анчето и Марчето едновременно.

  - Ама мъж ти трябва? - попита загрижената родителка.

  - Положително! – потвърди констатацията Анчето.

  - Ми той ни под носа, Анче, под носа, отсреща! - определи посоката родителката.

  - А? – опули се въпросително освободената мома.

  - Христофорчо, бе мама! На Миладин момчето!

  - Христофор? – опули се повторно момата и дори се понадигна от ваната – Това пък откъде го измисли!

  - Че какво му е, я го погледни, мъж-планина! Погледни го само! –

  Окрилена от мъдрия съвет на майка си, Ана-Мария почна да се взира по-обстойно в Христофор. След не особено дълго взиране, младите решиха да се вземат.

  Което е вярно, вярно е. Фори, така му казваха на Христофор, ни пишеше стихове, ни ги четеше. За изобретения да не говорим! Фори обичаше само едно. Да яде. Дълго, бавно и като погледнеш по-глобално, почти цялото му време минаваше на масата, защото беше безработен и това го депресираше извънредно. Яде, дъвче, лови мръвките. Така се тешал най-добре, затискал мъката с мръвки. Нощем не спи, пак яде. В едната ръка дистанционното за телевизора, в другата вилицата с мръвката. До него – бутилка с бира или друго подходящо питие. Колкото да притиска, обясняваше той и си беше вярно. Никога не се напиваше. Пиеше да натиска храната и за апетит. Ядеше целеустремено и толкова последователно, като че му плащаха за тая дейност. Не правеше никакви забележки, освен ако няма достатъчно месо. Иначе можеха да шляпат с чехли, да говорят, да пеят, ако ще ръченица да играят, а бе пълна свобода. Яденето му беше станало като професия и беше майстор. Съвестен и всеотдаен ядач, за месец Фори си беше издълбал място за задника на креслото. А задника му съвсем не беше малък! Здраве да му е, гледаше го с просълзен от умиление поглед Жоржета Развигорова. Да си яде, да си цъка с дистанционното, да си чете вестника, да си пие биричката. Какво друго да прави, милият той!

   Най-после в къщата на госпожа Развигорова  се беше настанил един истински мъж! Ама съвсем истински! 

Латинка МИНКОВА