Зидаря и кучето

Cum tacent, clamant (Cicero) - Като мълчат, крещят (Цицерон).

Беше краят на лятото.Братовчед ми  предложи да търсим някой си Дичо – зидаря. Не му стигали платна за арматура. Та му казали че Дичо е „стара къща” и само той може да знае къде има в повече.Вместо да спре пред къщата на Дичо братовчед ми спря до самия плаж. Дичо си пиел мастиката вечер там - на павилиончето на плажа. Тези павилиончета към края на лятото изглеждат най-тъжни: -две три празни маси заедно с два-три скъсани чадъра над тях, заградени с параван от стар камъш. Следобедният бриз засипваше стъпките по пясъка.

Попитахме кръчмаря за Дичо и той ни каза:

-На, не го ли виждате!От обед пият. Другите си тръгнаха.

Под масата, между стола и камъша на пясъка лежеше въпросния Дичо зидаря. До него стоеше едно измършавяло, проскубано куче. Кучето го захапваше за ризата и скимтейки го караше да си тръгват, а зидарят пиян го псуваше и гонеше като замахваше с нещо да го удари. Кучето се дърпаше на страни, но после пак го доближаваше и продължаваше настоятелно да скимти. Когато пък се унасяше да заспи под масата кучето започваше да го ближе по ударената му ръка.

Стана ясно че не можем да разговаряме с него. Разбрахме се сутринта да го потърсим преди да е тръгнал на работа. После Дичо щеше да се събуди и мълчаливо щеше да си тръгне, а кучето бавно щеше да го следва. Той живееше на края на града - в една Шаронска къща.  Тя бе единствена останала от тези  бежански къщи. Другите бяха отдавна съборени и на тяхно място имаше построени огромни с хотелиерска цел.

На сутринта  едвам го сварихме. Един пикап го взимаше за работа на север - в съседното село. Разбрахме се да отидем на обед. Тогава щели да свалят платната от плочата за да ни ги даде.Той се качи отгоре на пикапа и кучето веднага го последва. Зидаря обаче го срита и избута долу.

Попитах го защо прави така.

Той ми отговори:

- То ще си дойде пеш.

Помислих че се шегува. Такa се разделихме. Те тръгнаха и кучето остана само пред къщичката му.

На обед когато отидохме там  кучето лежеше под едно дърво.

Попитах го как кучето се ориентирало да стигне до там.

Той ми отговори:

- То си знае пътя.

След известно време трябваше да върнем тези платна. Натоварихме ги, взехме бутилка мастика и тръгнахме. Този път обаче трябваше  трябваше да ги занесем на друг строеж, в съседното село на юг.

Сварихме ги да обядват. Дадохме бутилката с мезето и поседнахме за малко.

Поговорихме, благодарихме и на тръгване Дичо изпсува.Попитах го за какво псува.

Той посочи кучето и каза:

- Неговата мама и тука ме намери.

Кучето се задаваше отдолу по пътя.

Казах му:

- Преди един месец кучето те намери на север, а сега на юг. Това са толкова километри! Как става това?

Дичо ми отговори:

- И за това ли да мисля.

Повече не го видях. После разбрах какво е станало.