Беше поредният отминаващ януарски ден от "сухата" зима. Леден вятър брулеше по голите клони на дърветата и все още се усещаше тази влага от изминалите мъгли, които се бяха появили по много необичайно време - време, в което би трябвало да царува снегът. Нямаше сняг никъде - дори и на високите върхове на планината.
Ели, осем годишно русокосо момиченце, беше седнало край прозореца и гледаше как лека-полека градът започваше да прилича на ято светулки по време на жътва. Ели въздъхна дълбоко и това насочи вниманието на баба ѝ, която се беше настанила удобно на креслото в другия край на стаята и четеше вестник, към нея. Бабата, ниска жена към седемдесет годишна, с побеляла коса и светли сини очи, остави вестника и отиде при внучката си.
- Какво има, злато мое? - попита тя Ели с топла, миловидна усмивка, каквато само една баба може да ти даде.
- Нищо, бабо... ама... виж! Вече два месеца не е валяло сняг! Каква е тази зима? - Ели се намуси и баба ѝ се засмя, но отново сякаш лъхайки тази обич и топлина.
- Ела, седни в мен, съкровище - Ели стана и когато бабата седна на стола, детето се намести в скута ѝ. - Виж сега, зимата си е зима - дори и да няма сняг. Имало е много такива години, в които не е падала и една снежинка до самия край на зимата, но накрая се беше изсипвало толкова много сняг, че хората не можели да да влязат или излязат от домовете си. Било е много страшно...
- Как така накрая? Лъжеш ме, бабо! - тръшна се детето.
- Аз не бих си и помисляла да те излъжа, дете мое - никога. - тонът на бабата си оставаше спокоен, но този път се долавяше нотка на тъга в гласа ѝ. - Когато бях на твоите години, а това ще да е било мноого отдавна, майка ми разказваше на мен и братята как една зима снегът чак е бил в повече. Било е преди още ние да сме се родили, каза ни тя, точно след като са се били оженили с татко ми. Една сутрин се събудили и когато дръпнали пердетата, снегът се бил изравнил с прозореца.
Било много студено в къщата и двамата измръзвали. Когато понечили да отворят вратата, снежна вълна нахлула в къщата. Снегът наистина бил натрупал толкова много, че не могли да излязат цял ден. За щастие, добрите ни съседи им помогнали да се измъкнат. Почистили целия сняг пред къщата! Представяш ли си колко много сняг е било това?
- Измисляш си, бабо! - начумери се Ели.
- Съвсем не, злато мое. Е, може майка да е преувеличила малко за този сняг, но искам да ти кажа, че трябва да внимаваш какво си пожелаваш. Дали ще е два метра сняг, на който да се радваш през ваканцията или пък много слънчеви летни дни, за да се радваш на морето и топлината...
- Че защо да внимавам? И без това желанията ми никога не се сбъдват... - Ели се обърна към баба си - Ти, бабо, някога пожелавала ли си си нещо, което наистина се е сбъдвало?
Бабата се усмихна, даже тихичко се засмя.
- Да, дете мое, пожелах си да имам прекрасно, грижливо семейство, което да се обича и уважава. Исках да имам стабилен и любящ съпруг и дете, което мога да обсипя с любов и грижи. А сега дори си имам и внучка! Какво повече да искам от живота? Ех дядо ти да беше сега жив да те види... - бабата се усмихна на Ели, но в усмивката ѝ се изписа тъга.
Отдавна вече бе паднала нощта. Наоколо беше вече тъмно. Съседните къщи бяха тъмни. Всички спяха. Ели и баба ѝ продължаваха да седят пред прозореца и гледаха мигащите светлинки на близкия град.
- Хайде, дете. Време е да лягаме. Ако майка ти разбере, ще набие и двете ни - бабата се засмя и Ели стана от скута ѝ.
Вече готова за лягане, облякла пижамата си, Ели грабна плюшеното си мече и се запъти към леглото. Но преди да легне, погледна към прозореца. Първоначално се учуди, но после усети как се беше усмихнала до уши. Затича се към прозореца и го разтвори:
- Сняг! Ураа! Урааа! Вали сняяг! - крещеше с цяло гърло Ели през прозореца.
- Ели! Какво правиш? Ще събудиш всички! - скара ѝ се майка ѝ, която беше нахлула в стаята - Бързо лягай!
- Мамо, не виждаш ли? Най-после заваля! Ураа! - Детето не спираше да се радва.
- Да, виждам. Хайде сега лягай, утре ще му се радваш. Таман ще натрупа - майката измести Ели от прозореца и го затвори. Положи я в леглото и изгаси лампата - Хайде, миличка, сладки сънища - целуна я по челото и затвори вратата след себе си.
Ели не спираше да се усмихва, но умората я надви. Заспа с мисълта как утре ще излезе навън и ще се просне в снега...
© Румен Величков All rights reserved.
Поздрави!