Парченцата зеле се гонеха из супата, докато бърках вътре с лъжицата за пореден път. Не ми се ядеше. Не и храна, която ми беше дадена като подаяние. Естествено, хазяите на Иван, двойка университетски преподаватели по неговите думи, не бяха във възторг да ме приветстват в тясното си двустайно жилище. Когато двамата с него се появихме на вратата им, ме посрещнаха с фалшиви усмивки – като онези, дето ние в България смятаме, че са запазена марка на западняците. Явно не само тяхна. Поканиха ме да вляза с половин уста, също с половин уста ми сипаха въпросната супа и след това дръпнаха Иван да говорят в единия ъгъл на стаята. Вече петнайсет минути слушах приглушен и много ядосан разговор между тях двамата и човека, който по някаква причина беше решил да ми помогне. 

Те не ме искаха тук и ги разбирах. Аз също не исках да им се натрисам. Даже изобщо. Мъжът – висок с очила и вълнен елек, навлечен върху карираната риза – ръкомахаше и току сочеше към мен. Жената – дребничка брюнетка с тяло на манекенка и също с очила – току извисяваше глас, после – когато мъжете се разгорещяха за нещо, увисваше на ръката на съпруга си. Вероятно ако разбирах и какво си казваха, щеше да бъде доста драматично, но ми изглеждаше изкуствено. 

Седях на дивана в стаята, която едновременно им служеше за всекидневна и трапезария и се чудех как е възможно хората да са толкова двулични. Не разбирах езика и те автоматично приемаха, че съм няма, глуха и може би бавноразвиваща се и не виждаха никакъв проблем да устройват този скандал пред очите ми. Ако говорех езика, поне щяха да имат благоприличието да не кажат на Иван, че е довел проститутка в дома им и че това е безобразие. Тази фраза поне я разбрах, така че вече станах и отидох при тях. Това беше прекалено. Може да бях всякаква, да не помнех как съм попаднала тук, обаче не бях и никога нямаше да бъда проститутка. 

- Не съм проститутка – казах аз на натъртен български, нищо че едва ли щяха да ме разберат. – Знам, че не ме искате тук, но поне не ме обиждайте, докато съм в същата стая. 

Исках да звуча достойно и засегнато обаче просто ми стана криво. Сълзите сами започнаха да се стичат по страните ми. От гняв и безсилие. Исках да си тръгна от тук. Веднага. Обаче зависех от милостта на Иван и тези хора. Той ме хвана за лакътя и се опита да ме дръпне назад, но аз още не бях свършила. 

- Защо ме наричате „проститутка“? Не знаете нищо за мен! Нищо! Ако вашата дъщеря беше на мое място, така ли бихте искали някой да говори за нея? 

Двамата ме гледаха с ококорени очи. Мъчеха се да разберат какво казвам, но очевидно не можеха, така че учудените погледи се преместиха от мен към Иван. Той обаче ме дръпна рязко назад и ме хвана за раменете, напълно игнорирайки ги. 

- Ей, ей! Недей да плачеш, не си струва! 

През пелената на сълзите успях да видя очертанията на лицето му. Дори така виждах, че се е намръщил. 

- Ама те… - подсмръкнах в отговор. 
- Те се държат кретенски и аз ей сега хубавичко ще ги наредя. А ти спри да плачеш! 

Изтрих сълзите си и отстъпих крачка назад. Той ме пусна на момента. 

- Не плача, защото съм лигла, а защото съм обидена! - отговорих и огледах мъжа и жената.

Тя отново се беше вкопчила в ръката на мъжа си, а той не беше съвсем сигурен кой е по-голяма заплаха – аз или Иван. 

- Знам – отговори ми Иван и стрелна хазяите си с мрачен поглед. – Изобщо не биваше да чуваш това. Знам колко грозно сигурно изглежда в твоите очи, обаче се опитай да ги разбереш и тях. Идваме по никое време, ти дори дрехи нямаш, камо ли документи, исках от тях да останеш тук за няколко дни. Те са порядъчни хора, повярвай ми! 
- Знам, че нямам право да искам нищо – казах тъжно аз, - обаче… Толкова ли много искам да не съм на улицата? Никой не ми е длъжен – нито ти, най-малко пък те. Обаче ако не ме искат, нека да ми го кажат, няма нужда да ме обиждат! 

Примигнах, за да прогоня останалите сълзи. Исках да се свия на кълбо някъде и да плача, докато заспя. Ах, мамо, права беше ти, когато ми казваше да не идвам в чуждата страна. В главата ми проблесна нов спомен – как двете с майка ми се караме. Аз искам да замина, тя ме заклева да не я оставям сама и да ходя толкова далече. Че там нищо няма да ме чака наготово, че е опасно. Обаче къде съм искала да замина и защо майка ми е била толкова против? Вкопчих се в ръката на Иван. 

- Лошо ли ти е? – попита ме той и побърза да ме хване през кръста.
-    Не, не – поклатих глава, - просто си спомних. С майка ми се карахме и тя не искаше да идвам някъде. Но не помня друго. 

Иван изхъмка и ме поведе обратно към дивана. Настани ме да седна и зае мястото до мен. Едва тогава ме пусна. 

-    Виж сега, това че имаш някакви спомени, е чудесно. Така че нека се опитаме да не насилваме нещата. 
-    Просто искам да си отида вкъщи! – казах аз и зарових лице в ръцете си. 
-    Знам. Обаче само толкова мога за момента – отговори ми Иван странно горчиво и стана с тихо изръмжаване. 

Погледнах го учудено и видях, че докато става, се държи за кръста, откъм лявата страна. 

-    Какво ти е? 
-    Нищо ми няма, ти си изяж супата!

Той отиде при хазяите си и този път разговорът се водеше от него. Той не ръкомахаше и не повишаваше тон, обаче си личеше, че е ядосан. Мъжът и жената само кимаха и от време на време поглеждаха към мен. После и двамата се прибраха в другата стая. Иван също изчезна за малко и после се върна с купа супа и лъжица в ръце. Седна до мен и едва тогава ми каза:

-    Ще останеш тук, на дивана. Альона смята, че така е редно, след като не се познаваме. Тя сега ще дойде да ти постели. 

Погледнах към вратата, зад която се бяха скрили хазяите. Сигурна бях, че сега се карат насаме и страшно много съжаляват, че някога са дали квартира на Иван. Дори ако се понапънех малко, бих могла да предположа и кой кого в какво точно обвинява. Един път ни се беше наложило с мама да нощуваме у нейна колежка и без да искат бяха забравили вратата отворена. Тогава чух какво стои зад поканите „ама елате у нас, как може“. 

-    Как ги убеди? – попитах и кимнах към затворената им врата. 
-    Казах им истината – сви рамене Иван и тикна в ръцете ми комат хляб. – Хайде яж, че боршът ти съвсем ще изстине! 

Реших да го послушам, макар че хапките бяха като пясък в устата ми. Той обаче имаше завиден апетит и преди аз да съм преполовила своята купа, вече си беше сипал втора. 

-    Какво точно им каза?
-    Че сме те намерили сутринта, че някой вероятно се е опитал да те убие, че нямаш нито пари, нито роднини тук, нито документи и ако не останеш у тях, ще си отново на улицата, където със сигурност ще загинеш – той се изхили по някаква причина и си взе още хляб – така че бързо се съгласиха. Те са добри хора, не им се сърди!

Последното беше казано с такъв жален тон, че просто не се сдържах:

-    Защо ги защитаваш толкова? Видях те как им говореше и не е нужно да разбирам руски, за да схвана, че също си ядосан. 

Той пак сви рамене и стана за трета купа. Когато се върна, вместо да започне да яде, остави храната настрана и седна до мен. 

-    Нямам право да се сърдя на тези хора. 
-    Ти нямаш, аз имам! 

Иван въздъхна и остави лъжицата.

-    Знам, че не започнахте добре, но те са добри хора, вярвай ми! Освен това поне са доста по-искрени от поне половината българи, които познавам. 

Примигнах. 

-    Не го приемай лично, Катерина, нямам теб предвид. Но да кажем, че българите в България не са от най-искрените същества. 
-    Ти пък откъде знаеш? 
-    Нали ти казах, че имам роднини в България? Еми, три лета поред ходех да работя по вашето Черноморие и се нагледах на доста неща. Ще ти кажа само едно – тези хора тук показаха доста повече разбиране, отколкото някой е показал към мен тогава. 
-    Ама не е същото...
-    Знам. И въпреки това. 
-    Как така? – оставих лъжицата и аз и се намръщих. – На чия страна си в момента, не мога да разбера? Видя ги как се държат и въпреки това ги защитаваш, защо?

Иван извъртя очи и въздъхна отново. Аз пък си прочистих гърлото, да му покажа, че тези не ми минават. Той се почеса по тила, после изпуфтя и най-накрая се насили да ме погледне в очите:

-    Няма страни тук. Просто съм им задължен. Те се грижеха за мен, когато…. 

Иван се спря по средата на изречението и се зае със супата. Постоях няколко минути безмълвна, докато той се хранеше, и когато посегна да си вземе нова филия хляб от панера, просто хванах ръката му. Той ме погледна учудено.

-    Когато какво? Не се доизказа. 
-    Няма значение! 

Иван освободи ръката си от моята и си взе още хляб без да каже нищо.

-    Иване, моля те! Какво толкова е станало, че не можеш да им се сърдиш! Знам, че не е моя работа, но не е нужно да съм полицай, за да видя, че се държиш странно. 

Той въздъхна и остани лъжицата. Машинално се пресегна към хълбока си – същият, заради който, ставаше и сядаше малко странно, бавно и трудно. И заради който, вероятно, всеки път издаваше странни звуци. 

-    Преди седмица и половина ме наръгаха с нож – отговори той и изведнъж стана мрачен. – Бяхме на хайка в едно от нощните заведения. Работа под прикритие. Размина ми се на косъм – онзи е бързал твърде много, така че нито един от ударите не е попаднал където трябва. Обаче аз прекарах няколко дни в болницата и после още време тук, на легло.

Явно съм изгжлеждала много уплашена, защото той ме потупа по ръката. 

-    Спокойно де, не съм умрял! Та, познай сега кой се грижеше за мен през това време? 
-    Те ли? – кимнах към затворената врата. 
-    Именно. Сега разбираш ли защо нямам право да се сърдя на тези хора? След като се грижеха за мен, значи не са лоши. Просто се попритесниха малко. Хайде, не оставяй борш в чинията. Альона ще се ядоса. А тя готви добре. 

Той побутна купата ми към мен и аз послушно си изядох всичко. Може би беше прав – ако тези хора се бяха грижили за него, може би не бяха толкова безсърдечни, колкото ми се искаше да вярвам, че са. Обаче... 

-    А ти добре ли си? – попитах го аз и той едва не се задави с хляба.
-    А? 
-    Питам те как се чувстваш – повторих аз. – Нали си ранен? 

Иван поклати глава.

-    Нищо ми няма. Ще ми мине.
-    И все пак? 
-    Спокойно, Катерина, всичко е наред. Щом мога да се държа на крака, значи съм добре. 

Следващата фраза, която Иван каза, беше на руски и не я разбрах. Обаче една дума ми се наби в съзнанието. Вече зяпнах.

-    Каква сватба? 
-    Ох, какъв съм идиот! – той се плесна по челото. – Има такъв израз на руски – нещо като „ще се оправиш до сватбата“. Значи, че ще се оправиш бързо. Ти какво реши? – последва един лукав поглед. 
-    Ами, аз... какво мога да реша? Ти си този, който говори за сватби някакви... – смънках аз и реших да натъпча малко хляб в устата си, преди да съм казала още някоя глупост. 

Иван обаче хвана ръката ми във въздуха над панера. 

-    Не ми отговори – каза ми той и се виждаше, че едва се сдържа да не прихне.
-    Ами, че ще се жениш, какво друго? 

Той вече не се сдържа, пусна ме, облегна се назад и почна да се смее. Аз се възползвах от момента и си взех хляб, с който доизядох супата. Сега, въпреки че беше студена, ми се виждаше някак по-вкусна. Може би аз се бях успокоила. След малко Иван беше спрял да се смее и се държеше отляво. 

-    Боли ли те? – попитах аз и посегнах. 

После се усетих какво правя и се отдръпнах назад. 

-    Смехът е много хубаво нещо, ама от време на време не ми понася – отговори той с кисела физиономия. – Аз, ще те оставя за малко!