Парченцата зеле се гонеха из супата, докато бърках вътре с лъжицата за пореден път. Не ми се ядеше. Не и храна, която ми беше дадена като подаяние. Естествено, хазяите на Иван, двойка университетски преподаватели по неговите думи, не бяха във възторг да ме приветстват в тясното си двустайно жилище. Когато двамата с него се появихме на вратата им, ме посрещнаха с фалшиви усмивки – като онези, дето ние в България смятаме, че са запазена марка на западняците. Явно не само тяхна. Поканиха ме да вляза с половин уста, също с половин уста ми сипаха въпросната супа и след това дръпнаха Иван да говорят в единия ъгъл на стаята. Вече петнайсет минути слушах приглушен и много ядосан разговор между тях двамата и човека, който по някаква причина беше решил да ми помогне.
Те не ме искаха тук и ги разбирах. Аз също не исках да им се натрисам. Даже изобщо. Мъжът – висок с очила и вълнен елек, навлечен върху карираната риза – ръкомахаше и току сочеше към мен. Жената – дребничка брюнетка с тяло на манеке ...