...
В една мрачна ноемврийска вечер, наскоро след годежа, Яна застигна Явор, който отиваше към чорбаджи Сирмови. Вече се стъмняваше, хората бързаха да се приберат по домовете си и затуй Явор не обърна внимание на догонващите го стъпки, докато Яна не подръпна  ръкава му да го спре. Загърната в някакъв сив шал и свита в тънките си дрехи, само лицето й свети – бяло, чисто, косите й се рошат по раменете й полуразпилени, очите й – кръгли и теменужени – надникнаха в негоните.
-Яворе, сички ми думат, щял си да се жениш, – издума тя набързо – ама аз… не го вярвам… Ти ми го кажи… Яворе, не ме ли искаш вече? – гласът й изтъня и тя млъкна, за да не се разплаче.
Явор усети огъня на ръката й и през дрехите, гърлото му пресъхна, а очите, плувнали във влага, придобиха оня зелен цвят, който отдавна бяха изгубили. Сърцето му подскочи, като я видя отблизо – бледа, с напукани устни да му шепне, а очите й в сълзи. Посегна да хване ръката й, да я погали по студеното лице, но пред очите му се върна картината от Петковденското хоро. Тя – весела, засмяна, хубава, но не за него, за друг! А той толкова я чака – да зърне очите й, да хване ръката й и докато я гледа, да й повтори с очи същото, що бе издумал при чешмата. Споменът мигом изстуди сърцето му, върна смръщения вид на лицето му. Улови ръката, с която го беше хванала и, като я откъсна от ръкава си, я бутна рязко назад.
-Вярно е, Яно, не те искам! Иди си! Иди при Драган! Махни се, Яно!
Що стана с нея, той не видя, не искаше да знае. Предишният Явор бе умрял. Тоя тук бе друг– сух и студен като явора при чешмата, който бе изгубил листата си – черен и погрознял, тракаше глухо с клоните си.
В село дълго приказваха за Яворовата сватба: за дългата върволица мулета, натоварени с чеиза на невестата, за петте наниза турски пари, за сладкото вино и младоженците. Вечерта срещу неделята, срещу самата сватба, падна първият сняг. Сутринта изгря светло, ала студено зимно слънце. Снегът заискри, та сватбарите, които отвеждаха булката от бащиния й двор, криеха очите си. Един малчуган застигна хората на мегдана, крещейки издалече: “Бай Сирмо, Бай Сирмоо!”
-Що е станало, бре, - смъмра го чорбаджията – та си се развикал след сватбата?
Момчето се поуплаши и заклепа насреща му:
-Кака Яна, Бае Сирмо, избягала. Във Врази, думат, оттатък нивите, минали цигани. Няколко мъже видели руса мома, гологлава, с остригана коса, да тича подире им.
Бай Сирмо си обърса брадата, извърна се ноколо и като не видя други да са чули, бутна една пара в премръзналата ръка на момчето.
-Да си вървиш дома и никому нищо да не казваш! Ни на майка си! Се ще се разбере, ама днес сватба дигам, не искам да се хортува за Яна.– и като плесна момчето през тила, прати го да си ходи.
…
Явор остаря, изгледа синове и внуци, през ръцете му минаха много златни пари, беше се заловил с търговия, ала в сърцето му мъглата не премина, не прежали Яна, не си прости гордостта. Цял живот останаха в главата му думите на Милан: “Язък ти, Яворе, за хубостта! Такваз мома, Яворе, ти я затри, ти!”. Късно разбра грешката си. За пари ли се полакоми или всичко, що стори, го стори за да я накаже за тогава с Драгана? Нима не видя в оная последна вечер, през която я зърна, че в очите й е той? И кога умираше, побелял, изплашен от греха си, с нейния лик си отиде. Не че не обичаше децата си – суров и студен баща беше той – но може би Господ му изпрати спомена за Яна, за да му напомни за голямото му прегрешение към нея. Тънка, светла, Яна го гледа в очите и се смее. Топло лятно слънце позлатява ресниците й, плитките и незаплетените им краища, отразява се в сините й очи и запалва топли златни огънчета в тях.
II
Пристанището не беше никакво пристанище. Тъй наричаха селяните мястото при заливчето, където водите миеха две стари корита – някога риболовни корабчета. Прилепна им на устата тая дума, видя им се модерна, така си и остана. А всъщност това място нямаше нищо общо с големите бели пристанища, които бяха виждали по телевизията. Тук дори и стъпка бетон не би могла да се открие. Жълтата краска на пясъка очертаваше морето преди скалите, на най-ниското си място един човешки бой, да завземат брега. Беше дълбоко. И много красиво! Северните курорти отдавна бяха изгубили това очарование, дължащо се на девствената пустош, на онази недокосната от цивилизацията прелест, за която малко хора имат сърце. Ако не бяха скалите – досега селцето да е станало курорт. Местните хора не съжаляваха много за това, макар да знаеха колко добри пари се изкарваха от летовниците. Те обичаха заливчето си такова, каквото е - диво и чисто, спокойно през повечето дни на годината и – рошаво и палаво, но не и пакостливо, през бурите. При тези хора идваха и делфините. Стадо делфини си беше харесало това местенце и сутрин, щом слънцето позлати водите на черното море, те го превръщаха в своя територия. Откакто хората се помнеха, водата подмяташе двете стари корита. Някои побелели старци бяха видели тяхното по-добро време, но и техните спомени отдавна тънеха в прах. Едното от тях бе завинаги приковано към дъното. За другото, по-голямото, се грижеше един седемдесетгодишен стар капитан. Наричаха го Белия капитан. Всяка сутрин той срещаше изгрева на брега. Вдишваше мириса на морска вода, отмяташе белия перчем от очите си и ги затуляше, за да не го заслепяват позлатените от изгрева води. После се спускаше по наклонената страна на скалите и се качваше на корабчето си да провери мрежите.
Денят започна като предишния. Но заливчето осъмна самотно. Когато преди малко червеният диск се показа на изток и освети тъмната вода, мокрия пясък и студените скали с добрата си усмивка, то не видя Белия капитан. Слънцето изтъка пак рубинената си пътека към брега, без да има при кого да отиде по нея. Водата се разбуди тиха, ласкава, полюшна игриво двете корита, те заскърцаха тревожно, обидени от нелепата й шега при отсъствието на капитана. Чак когато пясъкът се затопли, бялата глава на стареца се показа над скалите. Морето отново залюля корабчетата, но уплашено се усмири, щом се подадоха и други глави. Капитанът дойде към водата, днес той беше неспокоен, бе свалил шапката си и нервно я мачкаше с ръце пред гърдите си. Не прибра падналия над очите си перчем, не погледна към слънцето. Качи се на корабчето, с него се качиха и петтимата непознати. Разходи ги, посочи им едно-друго, слезе отново на брего с единия от мъжете, който го потупа по рамото, обърна гръб на морето и тръгна към селото. Слънцето освети широкия му гръб ядосано, без да може да надзърне в очите на стареца – воднистосини, сърдити, но безпомощни и гузни. Очи на човек, над чиято воля са сложили тежка и мръсна ръка. Ех, откъде се бяха взели тези хора, дето искаха да ловят делфините! И как да ги спре – не го слушат!

II

Очите го заболяха да се взира в блестящите, играещи води, които обграждаха корабчето. Сякаш морето е сглобено от много позлатени стъкълца, непрекъснато движещи се като множество огледалца, с които някой си играе да го заслепява. Делфините още не се показваха. Стори му се, че студената морска вода е жива и си играе на криеница с него. Потулва истинското си лице в дълбокото, а на повърхността на тази студена маса изплува само усмивката й – златна и подлъгващо топла, разкривена от вълните, които навярно заглушават силен ироничен присмех. Никога досега този цвят не го беше дразнил, а вече четирдесет години той бе на тоя свят и почти толкова окото му не се беше откъсвало от златото. Помнеше още в детските си игри как нещо започна да го влече към него. Тогава рядко се случваше баща му да донесе вкъщи шоколад, той се радваше не толкова на горчивото черно блокче, колкото на бляскавата станиолена обвивка. Беше на пет години, когато в една своя игра на село случайно откри, без да подозира, тайната на дядо си. В картонена кутия от обувки, загънати в хавлиена кърпа, намери три наниза от златни пари, истински. Няколко пъти тайничко си ги разглежда, докато дядо му не научи. Повика го при себе си и го попита дали му харесват.
-Това са стари пари, турски, останали са от баба ти Злата. – и дядо му му обясни, че един ден той ще му ги остави, за да не се подлъже по чуждо злато и да изтърве нещо, което е още по-скъпо. Какво е то – дядото само преклепа под рунтавите си вежди, поглади внука си по главата и му отвърна с онзи омразен на всички деца отговор: “Един ден сам ще разбереш кое е това нещо!” Докато разгръщаха след това на няколко пъти парите, старецът сякаш се боеше да ги пипне с голи ръце, като да пареха те, а развиеше ли кърпата, оставяше го все сам да ги гледа, очите си той не спираше на тях, а извърташе настрани. Понякога повтаряше монотонно: “От баба ти Злата са, с нещо да я запомниш, че тя горката не те дочака!” Толкоз рядко се говореше вкъщи за тая баба Злата, починала много отдавна, че момчето се сепваше от името й. Един ден, вече свършваше осми клас, той запита от какво е починала баба му. Старият се затвори, просълзи се, мълча така смръщен цял ден, а вечерта сам го извика и като преглътна яда си, потупа го по рамото и мъжки му рече:
-Седни сега, да ти кажа за баба ти! Не си малък, вече си мъж. – и като обърна жълтите си очи някъде към миналото, той му разказа, че сам е затрил баба му. Бил много суров с нея и тя се поболяла от мъка. Голяма грешка допуснал спряма баба му тогава. Дядо Явор издума всичко с мъка. Когато свърши разказа си, извърна очите си и се взря във внука си – те бяха станали зелени. – Да помниш от дядо си: хората са като дърветата силни. Издържат и без вода, и на бури, ала без слънце не могат. Листата им повяхват и корените изсъхват. Душицата им се свива. Хората, сине, цял живот все се учат и все грешат, ала трудно си признават грешките, късно, чак кога слънцето им вече е засенчено и връщане назад няма.
Дядо му Явор се измори да приказва ли, или спомените му бяха тежки, но той не спря да го разпитва. Нали децата обичат да питат, любопитството го зачовърка и току изтърси: “Дядо, а баба Злата хубава ли е била?” Старият вдигна лицето си, то бе озарено някак, по-живо и по-чисто отпреди.
-Много хубава, чедо, тънка, висока като топола. Очите й – сини и дълбоки – като планински езера; косите й – дълги и гъсти, ей тук – и той посочи гърдите си – къдрави като водите на водопад, огрян от слънцето, а сърцето й, сине, сърцето й – златно! – и като разтвори пресъхналите си устни от сладост, сякаш вкусил медовина, очите му се навлажниха от спомена, смесил в едно в приказките му двете същества, които бе погубил…
Докосна златната верижка на врата си, тя бе част от бащиното му злато, на което никога не се насити. Сдоби се с дом, с кола, после и с вила, не му остана за какво да печели, а продължи да търси начини да трупа още и още. Сега бе излязъл в тези води с още трима, жадни като него за пари, подбуден от една нова печеливша идея – делфините – животни умни, дружелюбни и лесно поддаващи се на дресура, от които един бивш моряк, един бивш цирков дресьор, един добър ветеринар и накрая той – един опитен играч, биха могли да направят добри пари. Още повече, че от четири години бе завъртял и семейство, най-после, а синът му скоро ще започне да гледа в портофейла му. Времената са такива – всичко се плаща – от бибероните, до образованието. Синът му – тригодишен, бе останал на брега с младата му съпруга. С нея не се бяха разделяли от сватбата. Беше се родил с късмета си – вървеше му навсякъде – и в бизнеса, и в семейството.
Корабчето се отдалечи. Смалиха се фигурките на жената и детето на брега, които му махаха с ръце. Останаха да го чакат там, на пясъчаната ивица, в най-широкатая й част, където скалите бяха най-полегати. Младата жена седна на един камък и разтвори някаква книга, а детето се завъртя покрай нея, започна да събира мидички, охлювчета и парченца от рапани.
Делфините дойдоха. И те си измисляха игри. Мили и закачливи, ненаситни на игри като малки деца! Играеха си с водата, със слънцето, гонеха се, перчеха се с атлетичните си скокове пред малкото същество там на брега. Най-пъргав и най-изобретателен беше един едър делфин, отличаващ се между другите с по-тъмния си цвят на широкия си гръб. Той се появяваше изневиделица, плясваше водата, разпръсквайки я в стотици пръски и сред този златен дъжд скачаше високо и изящно с извита на охлюв опашка и блестящ гръб. После целуваше слънцето и потъваше в отражението му, за да се появи още по-изненадващо, да полети пак към небето и да падне във водата при огледалния му двойник…
Играта спря.
Неочаквано!
Пъргавият, от височината на своя скок, видя детето, което водата бе понесла. Стрелна се натам преди жената на брега да бе изтървала книгата, стресната от вика. Пъргавият беше в свои води, но трябваше да бърза. Тялото му разряза студената водна маса на две. Издължи се от бързината. По-скоро! По-скоро да се озове там! Малкото момченце има нужда от него.
Омота се. В първия момент не осъзна в какво се заплете. Инстинктът и доброто сърце го движеха напред, притъпили всякаква предпазливост. Навсякъде покрай брега бяха заложили мрежи. Впил очи в давещото се телце, обвзет от паника, че то все по-малко се задържа над водата, Пъргавият се оплете още повече. Мрежите се врязаха в силното му тяло, по-здрави от него, разраниха гладката му кожа, спряха пътя му към детето, при което можеше да е сега.
Денят бе вече преполувен. Започнал необичайно, едва ли щеше да свърши като предишния.
Единствено корабчето се поклащаше, неусетило тревогата на цялото море. Мъжете на него бъбреха, очаквайки добър улов, отправили очи към обедното слънце и задгърбили водите, чието жестоко злато погълна последния дъх на детето.
III
Гледано оттук, небето изглеждаше различно, дори всяваше страх. Не откъсваше очи от прозорчето на самолета, потръпвайки при мисълта, че мястото й в това изобретение на човешкия мозък, е относително стабилно. С други очи човек, стъпил здраво на земята, гледа към облаците – с възхищение от красотата им, или с невиждащо око, или с безпокойство от идващата буря; винаги обаче, все пак сигурен в почвата под нозете си. А тук, във вътрешността на небето, будните очи се разширяват и – тревожни и несигурни – се втренчват в сърцето на облаците. Техните очертания меняха контурите си непрекъснато – неясни и променливи като нейното колебание, като това трудно лутане, което бе останало вече зад гърба й. Неотдавна спокойният й и подреден живот бе здраво разтърсен и тя изгуби много сили, преди да влезе отново в релси.
…
Лятото бе още в началото си. Предната вечер тя бе пристигнала в “Делфините” – един от скъпите крайморски курорти. Гаджето й щеше да закъснее с два дена и тя не знаеше как да убие сама скуката. Събуди се още по тъмно и реши да отиде на плажа. Докато стъпваше боса по морския пясък, вглеждайки се в мокрите отпечатъци на стъпките си, си мислеше за своя живот. Как неочаквано се бе променил той и колко внезапно бе усмирил бурните си води! Та дори дълго време не можеше да повярва и да приеме цялото щастие, което я бе сполетяло. Струваше й се нереално, далечно, сякаш се бе случило на някой друг, не на нея самата. Такива неща стават само в книгите, а ето, че се случваха с нея. Годините на недоимък, през които те с майка си вечно брояха стотинките по чекмеджетата в края на месеца, останаха зад гърба й, далече – далече, но тя никога не можа да ги забрави. В кошмарите й се връщаше онова свито на чина момиченце с дълги, прибрани на конска опашка коси и големи наплашени очи. То не помръдваше от мястото си даже през междучасията, а ръцете си все криеше под чина – красиви бели ръце с дълги пръсти и розови нокътчета, те се подаваха малко над кокалчетата при китката от окъселия ръкав. Беше ли останало в нея нещо от това наплашено създание? Откак срещна Борис, вече три лета оттогава, Свилена се промени. Разлисти се като роза и надигна глава към слънцето. Страхът от подигравките на съучениците й угасна в очите й и те станаха спокойни и уверени. Борис беше девет години по-възрастен от нея. Въртеше някакъв бизнес, тогава съвсем неясен за нея. Запознаха се в магазина, където работеше през лятото, след като завърши гимназия; не бяха минали и две седмици от внезапната смърт на майка й. Ето вече три години тя е негово момиче, не й липсва нищо, всичките й бивши съученички й завиждат за Борис, за дрехите й, за черните й очи.
…Вълните заливаха краката й и отнасяха със себе си пясъка от стъпките й навътре в морето. Погледна водата. Огромната, разгръщаща се пелерина, се диплеше непрекъснато. Ето го същото безпокойство като нейното, същата жажда по още нещо, по нещо непознато, изпитваше морето. Толкова малко ли имаше? Не! Тя много добре знаеше цената на нещата, които бе получила даром от природата, или по една случайност на съдбата, защото в по-голямата си част от живота си бе живяла с много лишения и много по-различно от останалите деца. Какво тогава оставаше в нея все още неутолено? Свилена не беше от момичетата, които живеят само заради удоволствието да се видят сутрин в огледалото и да се оттеглят самодоволно, осмислили целия си ден с радостта от видяното.
Морето просветля и изгуби блясъка си. Слънцето се изправи в началото на деня и чукна с един от лъчите си златното сърчице на шията й. Беше й го подарил Борис. Той също имаше такова, в средата с нейната буквичка. Надолу по гърдите му се спускаше друг, по-дебел ланец. Когато се движеха заедно по плажа, обръщаха очи подире им, едни – прехласнати по нейната хубост, други залепяха погледите си в големия златен кръст на дебелия ланец. …Гларусите, и те вече се бяха разбудили. Летяха, разрязвайки с големите си криле морския въздух на парчета и той падаше отгоре й с грозни крясъци. Не можеше да понася гларусите. Отвращаваше се от несъразмерността на телата им и от звуците, които издаваха. Но ето, че на излизане от плажа се разколеба в това свое чувство. На пътеката с пречупено крило бе паднала една от тези птици. Едно от момчетата, почистващи плажа, бе клекнало до нея и се опитваше да я вземе в ръце. Свилена се наведе и я погали по главата. Извил настрани шията си, гларусът я гледаше с лявата си половина. Окото му - кръгло, черно и дълбоко, като на разплакано дете - не мигваше, взряно в нейното. Момчето изгледа непознатата си помощница, без да отдръпне ръцете си от птицата. Не си казаха нищо. Тя сама се учуди на постъпката си. Запита се какво я е накарало да посегне към птицата, чиито крясъци не можеше да понася.
През деня не й се мърдаше от хотела. Не познаваше никого, на “Делфините” идваха за първа година, а не обичаше да се движи сама, чувстваше се несигурна. Към обяд празната стая съвсем й омръзна. Излезе да се разходи към централната част на курорта. Спираше по сергиите, зяпаше дрънкулките по тях, само да убие времето. Изведнъж пред очите й се мярна позната физиономия – момчето от плажа. И тъй като беше единственият й познат, тя му се зарадва. Продавше хамбургери. Поздрави го, но не го подмина, а застана встрани от опашката от трима – четирима човека и започна да го разглежда. Малко по-висок от Борис, но по-стегнат от него, с тяло на атлет, с чупливи черни коси до ушите и чаровна усмивка. Когато я погледна, равните му зъби блеснаха, а отляво на бузата му се очерта трапчинка. Опашката се стопи, а Свилена, отнесена в мислите си, още не бе помръднала. Момчето й направи хамбургер и й го подаде. Тя се смути, опомни се.
-Ама аз… не искам – смотолеви едва.
-Не ми отказвай, вземи! – бутна го насила под носа й, усмихвайки й се с очи. Отказа да вземе банкнотата, която тя му подаде – Забрави! Ще се обидя. – тласна лекичко ръката й със своята и тя усети като удар на ток докосването му. Стана й неудобно.
-Аз всъщност не обичам гларусите, много грозно крещят. – изтърси ни в клин, ни в ръкав. Понякога човек се разкрива неусетно пред непознати. Като усети каква глупост е казала, се изчерви.
-Не всички птички имат хубав глас… и не всички хора са красиви. Но всяка птица иска да лети, а всеки човек – да живее.
Свилена се засрами. Усети колко грозно са прозвучали думите й и колко криво бе разбрал той липсата на всякакъв умисъл в тях. Стана й ясно, обаче, защо беше посегнала да погали гларуса – в неговата смърт, тя бе видяла прекършената парабола на един полет. Да отнемеш крилата на птица, то е все едно да я умъртвиш, а пред смъртта, дори и чужда, човек се омилостивява и тогава може би е най-справедлив. Жегнаха я думите на момчето. Нима изглежда жестока? Смущението й изби в червенина по бузите й. Струваше й се, че чак миглите й са почервенели. Наведе глава, така че дългите й коси паднаха отстрани да я скрият. Хамбургерът в ръката й затрепера. Тръгна си с едно тихо “чао”, което се изтърколи в краката й. Момчето се усмихна на нещо в мислите си зад гърба й и извика:
-Довечера свършвам в осем. Ако искаш ела да се поразходим!
Свилена се обърна и му кимна. Защо е толкова чувствителна? Какво толково имаше в думите му, че се засрами? Като се прибра в хотела, тя застана пред огледалото и започна да се оглежда: висока, стройна, вече жена, а в сърцето си още малко момиче. Косите й, зад които се беше крила, черни и лъскави, падаха до средата на гърба й. Ето това е видяло момчето от плажа, докато тя му е говорила за гларусите. Сигурно си е помислило: “Какво студено сърце!”, а тя, тя не е безсърдечна! Очите й, черни и дълбоки, бяха очите на малкото момичанце от училище, настръхнало като таралеж, срещу когото са хвърлили камък. Какво всъщност знае той, един непознат! Борис, с когото е вече три години, едва ли я познава напълно, а той!... И тя се почувства толкова самичка и изоставена. Погледна календара над огледалото и си пожела по-бързо да мине следващият ден и Борис да дойде.
До вечерта стаята отново й опротивя и точно в осем тя беше на мястото, където момчето продаваше хамбургери. То й се зарадва. Още отдалече забеляза как на лявата му страна се очерта кръглата му трапчинка, а маслиновите му очи блесват. Каза си наум, че е много красив и се запита как така си няма компания. Вечерта прекараха в дълги разходки. Купи й риба и пържени картофки от “Воденицата” и я заведе на кея, където седнаха на стената. В разходката си се озоваха пред една малка дискотечка, където се събираха само младежи, но не останаха повече от половин час. Свилена все гледаше навън, искаше да го пита много неща, а в дискотеката не можеха да приказват. Той сам й каза, че се казва Огнян, че вечер преспива в един фургон заедно с още две “дребни риби” като него, както сам се изрази, момчетата продавали пици на плажа. Преди да я изпрати, Огнян я зяведе на гърба на “Старата воденица”, откъдето се виждаше по-голямата част от плажовете на “Делфините”. Показа й нощното море. В тъмното то беше останало самотно. Плажовете, през деня засипани с говорещи хора, сега тъгуваха черни и притихнали. Морето просветваше тук-таме с блясъка на черна перла, където луната осветяваше нервните гънки по гърба му. Шумът от пълзенето на леките вълнички и тяхната целувка с брега се чуваха ясно. Огнян й посочи една малка извивка на запад, точно оттам започваха плажовете на “Делфините”.
-На това място преди трийсеттина години е имало село. Дядо ми е разправял. Той е ходил там. В това заливче са излизали да играят ято делфини. Нали знаеш, след Национализацията* у нас са избивали масово делфините за разцъфтяването на родната ни икономика? – тук Огнян изтъни гласа си и присви очите си – Ловци на делфини излизали с моторни лодки и риболовни корабчета, хващали ги с мрежи и ги убивали  с пушки още във водата. Какви сърца са имали, дяволите! – гласът му заглъхна.

/СЛЕДВА/