Разказ по легенда
Над скалите се процеди бледа пурпурна светлина, която обагри дърветата. Слънцето бавно пълзеше нагоре. Селото беше тихо, само тук-там се чуваше лай на кучета, в два-три двора пропя ранобуден петел, някъде се чу и шум от някаквa дребна "семейна" разпра между кокошки...
Вениамин още не бе заспал, след страшния сън, който го спохождаше вече трета поредна нощ... Вече не смееше да го споделя с майка си, или дядо си, защото старецът се вбесяваше, а тъжните, кошутени очи на вдовицата ставаха още по-влажни и угрижени от обикновено... Но все пак, кошмарното видение го измъчваше... не само нощем... Преследваше го и денем, докато ходеше с дядо си за дърва, а в гората имаше натрапливото усещане, че някаква гарга го преследва из сенките, нашепвайки му неясни слова, които той не разбираше... На моменти му приличаше на старата знахарка баба Жарка, и той не можеше да си обясни точно защо.
Детето трескаво отхвърли завивките и изтича в малката стаичка, дето се хранеха със семейството си. За негова изненада, и майка му, и старецът бяха будни и дори имаха гостенката - лечителката Жарка... Изглеждаха притеснени и говореха тихо, но щом го видяха веднага обърнаха разговора, обаче хлапето успа да хване няколко думи от него:
- Изворът е пресъхнал, пуснал е суша... Не иска откуп... Иска да затрие селото... И някой трябва да му се противопостави, дядо Жельо вика...
- Не, татко! - стана изведнъж младата невеста. - Дума да не става, дори, не го споменавай!... Ще продадем старите пендари от мама, ще, ще... - гласът й бавно заглъхна, сякаш изтощен от пламъкът, появил се у него за миг. Никога не бе виждал такава решителност в очите на майка си.
Малкото доловени думи, бяха достатъчни на момчето да ги засипе с въпроси:
- Кой може да пусне суша? Кой иска откуп? Защо искат да затрият селото ни? А защо трябва да продаваме пендари? Кой е болен, че лечителката е тук?...
Никое от питанията му не срещна отговор.
- Не са детски работи - приключи дискусията дядо му с традиционния си отговор.
Майката поглади нежно златистата му коса и поднесе традиционната му закуска - Вениямин се хранеше твърде много за четиринадесетгодишен, изпиваше по три литра прясно мляко сутрин, за обяд можеше да изяде колкото дивеч налови по време на разходката с дядо си, за вечеря бе стигал до три кокошки, или петнадесет сварени яйца с един самун хляб. От малък беше такъв. Отначало не му правеше впечатление, но когато започна да общува със свои връстници, се чудеше как се засищат с две панички бобец на ден... Досега това беше забавно сравнение, което само го караше да се смее, обаче... Изведнъж се замисли, че те не бяха богати, че майка му едва хапва, а сега... Трябваше да продават някакви пендари... Защо?... Спомни си и ужасът на дядо си, когато едва седемгодишен, повдигна с голи ръце тежкия камък, запречил пътя на реката, с какъвто 20-тина левенти от селото преди него, не бяха се справили. Не трябваше ли дядо му да се гордее със силата му?... А той като че се уплаши, наместо това...
- Чакам те в обора! - сопна се старецът.
- Отивам да тъка - отпаднало каза вдовицата и се оттегли към своята одая.
Щом останаха сами със словоохотливата комшийка, детето се обърна с надежда към нея:
- Бабо Жаро, защо никой не казва нищо за тате. Да, хубав бил, силен бил, на него съм бил приличал, ама... - той объркано почеса гърба си, дето нещо го сърбеше едно време насам.
- А, хубавец беше, като тебе той... Как иначе ще грабне най-убавата мома у селото, ха-ха? Та всички момци се надпреварваха за Стана, на оня Великден... - тя млъкна внезапно, плесна се през устата, сякаш бе казала твърде много.
- Какво за оня Великден?
- Венямине! - чу се откъм двора вече гневния глас на възрастния му сродник.
- Върви, върви, момче - старицата го прекръсти. - И слушай знаците, те казват повече, отколкото думите - допълни загадъчно.
- Какви знаци? - недоумяваше юношата.
- Върви! - този път гласът й прозвуча почти заповеднически.
Хлапакът вдигна рамене и отново усети остра болка, някъде между плешките...
Песента на майка му му напомняше нещо - нещо, отдавна забравено, но не можеше да проумее как така може да е забравил нещо, което даже не помни... Загледа се в сукното й - тя винаги извезваше странни картини на него... Но този път, картините оживяха внезапно, пред съсредоточения му поглед и сякаш видя случката от съня си: От тъмен облак излезе буря и от нея излезе триглаво чудовище, с черни криле и огнен дъх. Заспалия в скута на любимата си левент, внезапно се стресна от покапалата по страните му сълза, скочи като ужилен и затича към пещерата... Ала беше късно, докато се пресегне за боздугана си, черният змей изстреля огнения си дъх и проби пещерата, убивайки хубавия левент...
- Какво има? - погледна го с добрите си, нежни очи, влажни от напиращите сълзи и синът й внезапно я разпозна... Това бе плачещата жена от съня му... Той внезапно разбра и очите му се изпълниха с кръв. За пръв път, в добродушното му сърце пролази гневът, неконтрулиремото желание да... отмъсти... За това, че няма баща, за това, че никога не го бе виждал, за това, че не е като всички останали, за, за... Сълзите на майка си...
Дори не обърна внимание на старецът, който очевидно вече беше много разлютен от неговото забавяне... Тичаше толкова бързо, че дърветата сякаш летяха към него, а пътят се виеше като змия по тясното нанагорнище... Той вече знаеше какво иска, но не знаеше как да го стори... Слушай знаците, те говорят повече от думи!...Главата му забуча... Познатата сврака го извади от унеса му с досадното си свистене. Той така се ядоса, че извади прашката и бе готов да излее върху нея цялата си омраза, когато на пътя му се препречи млада сърна и го погледна с доверчиви очи на човек... За миг му се стори, че от там надничаше Стана - онази, малко по-младата Стана от съня му, Стана без хлътнали бузи и сенки под очите, безгрижната, усмихната Стана, галеща в скута своя любим... Той прибра малкото си оръжие и някак, без дори да се замисли, последва красивото животно, а то, от своя страна, наистина сякаш го водеше, дори на моменти се обръщаше, за да провери дали е по стъпките му... Стигнаха до стръмен баир във скалите, който човек не би могъл да покачи сам... Ала момчето видя прогнилата стълба... И отново видение: Как дядо му слиза предпазливо по тях и държи в ръцете си Стан , а младата невеста вече носи в утробата си... малкия Венямин...
За разлика от стареца, момъкът не бе предпазлив, той изкачи стъпалата с такова нетърпение, че дори не забелязваше как някои гредите се рушат под нозете му и падат към пропастта... Беше достатъчно бърз, та в момента на падането, вече се бе прехвърлил на следващата... Водеше го нещо ирационално... Някаква скрита, вътрешна сила, като че му даде крила... Скоро се оказа на мястото от съня си... Малко по-нагоре имаше езеро и той навлезе без страх в студените му води...След малко в облак мъгла се появи черният Беласишки змей, в цялото си великолепие... Люспестата му опашка се размаха победоносно пред малкото момче, що изглеждаше като порцеланова играчка пред него, въоръжено само със прашката си.
- Чаках те, Винямин - прокънтя глас, сякаш от дъно на гробница.
- Ще си платиш! - отвърна му твърдо и сам се учуди на собствения си глас, вече не детски, това бе глас на мъж...
Огненият дъх се спусна право към него и тогава, за свое учудване, момчето отскочи на около десет разкрача над земята, избягвайки удара ловко. Какво беше това на раменете му?... Нямаше време да мисли, защото следващата светкавица не закъсня, покосявайки няколко млади дръвчета.
През това време, Жарка ръчкаше старият дядо:
- Бързо, Бързо, искаш, или не искаш, момчето вече е там, взе ли лой?
- Да - човечецът изнемогваше.
- Разбра ли какво да правиш?
- Да, да, Стана да не разбере.
- Няма, няма!
- Ама стълбата е счупена, сега какво ше правим?
И тогава, сякаш от облаците, долетя млад, строен орел и го пое в човката си, размаха силни криле...
Венямин прелиташе ловко над сипещите се огнени стрели, около които се виеше син дим, а в същото време се целеше в змея със камъни, умерваше главата, нозете, опашката му, но люспестото туловище сякаш бе неуязвимо... За миг чудовището сякаш се стресна от нещо... Пламъкът от ноздрите му се сблъска с бяла лоена топка, която го отклони към висините... Светкавица раздра облаците, сякаш цялата природа се включи в чутовната битка... Кой помагаше на хлапето?... В този миг, от водите на езерото доплува прекрасна сирена със сини като лазура очи... В ръцете си носеше боздуган и изрече с най-сладкия глас:
- Само достойният може да вземе оръжието на Пиринския змей и да посече с него недостойния... Беласишкия змей иска да разруши нашия свят.
Юношата се люшна несигурно, падна на колене, израни ги, но въпреки болката, с усмивка пое от нея оръжието на своя достоен баща. От него се разнесе бяло сияние, що заслепи очите на врага му...
- Когато пламъкът е бял, нищо не хвърляй - бъбреше Жарка, колкото нещо да каже.
- Знам, знам, каза ми вече! - нервно изръмжа старецът.
След миг ужасяващ вик разтърси цялата местност, предизвиквайки лек земетръс, а от водата се показа сам Венямин, пораснал внезапно и възмъжал, с разкървавен нос и изранени крака, но с неумолимият поглед на своя родител. Носеше в длани все още туптящото сърце на бащиния убиец. Една сврака и една бяла сърна следваха момъка... Водата в езерото пресъхна...Двамата свидетели занемяха от удивление...
...
Когато дядото се върна в малката къщичка, при притеснената своя щерка, тя въпросително го погледна...
- Вениямин вече не е твой - каза й печално. - Той остана там, в пещерата.
- Това е съдбата му - да бъде защитник и спасител на селото. Не можем да променим колелото на ориста - допълни знахарката...
***
Самата легенда: https://bulgarianhistory.org/legendata-za-pirinskiq-zmei/
© Мирослава Негрова All rights reserved.