Мечтата контролираше света, както и ума му... в тази поредна нощ. Докато очите му разгадаваха огъня, образа на най-силния му враг се появи между пламъците. В яростта си той захвърли чашата си с прясна детска кръв към противното жълто лице. Вятър повя от полуотворения прозорец и изгаси полюлея с запалени свещи, който бледо оцветяваше лицето му. Нахлуха спомени и мисли...
След толкова дълго време и тази нощ беше момент на равносметки – думи, които прелетяваха през съзнанието му и раняваха изсъхналото му сърце. Болката го караше да се чувства все още жив и силен, дори непобедим. Чувствата му го теглеха към горещите дни, изпълнени с любов и горчилка. Той беше предаден, унищожен, разорен. Тя му открадна всичко и след нея той виждаше само разруха и пепел. Беднякът, поверил душата и съществуването си на жена два пъти, се наричаше Теороуз. Сегашният му вид беше напълно различен от това, което трябваше да е изписано на лицето му. Косите му бяха бели. Очите му бледо сини, с нежни отблясъци в червеникав нюанс. Нещо рядко срещано. Макар че лицето му не беше съвсем мрачно, болката беше оставила своя ярък отпечатък. Изглеждаше като 40-годишен албинос, а все още не беше навършил 25 години.
От мислите му не изчезваше тя – магьосницата на душата му. Тази ярка звезда огря живота му, за да го прибере в мрака на небитието, от което излизаше. В нейните очи имаше спокойствие и благост, който замайваха всеки. Дрехите й изразяваха власт и гордост. Винаги беше облечена в черно и червено. В много редки случаи тя избираше белия и синия цвят, макар че и те й стояха също толкова добре. В косите й блестеше черна диадема като корона, която леко прибираше най-първите й кичури и показваха невероятна красота и лъчезарност. Обичаше да носи бижута от черни маниста силно пристегнати по врата й и черните мрежести ръкави оформяха ръцете й изящно. Тя беше ярка по своята личност, както и името й – Сара. По това време упорито се носеше мълвата за наследницата на Христос, която се казва Сара и живее във Франция със съпругата му – Мария Магдалена.
Теороуз беше за жалост обвързан, когато се запозна със Сара и това го убиваше всеки ден. Те се обичаха искрено, чувстваха се намерени, когато бяха заедно. Но Теороуз не беше женен. По-лошо. Тя му беше господарка. Всеки ден го подлагаше на различни опасности и смърт с единствената цел – да постигне своята мечта – власт. Тя беше водач на ордена „Под знака на Розата”. Обличаше се в черна коприна. От нея лъхаше студ. Носеше високи ботуши от змийска кожа. Душата й беше както мрамора в дома й, а красотата й всеизвестна. Освен властта, нейната единствена радост е красивия образ пред огледалото й. Нещо характерно за самотна и безсърдечна жена като нея.
Топлите летни дни разпалваха все повече огъня между Сара и Теороуз. Намерили себе си един в друг, те бяха готови да се изправят пред целия орден дори. Постепенно спряха да се крият и всички разбраха за любовта им без Красивата вещица. Така наричаха помежду си лидера им. Този прякор беше измислен след като Теороуз каза: „ Всички жени са ангели, но когато загубят крилата си, летят както единствено могат – на метли”. Времето както навън беше променливо, така и в ордена. Лек вятър повяваше изсушените клони на дърветата. Долавяше се във въздуха тягост дори с радостната песен на птиците. И в цялата тази хармония двамата влюбени бяха предадени...  на злото. Красивата вещица бе осведомена за непринуденото щастие на нейната собственост – Теороуз и най-голямата й съперница - Сара. Тя ревнуваше всяка красива жена в околността, но Сара и бе като трън и заради признателността и уважението, което получаваше. Любовта беше нещо друго, нещо ново за черното създание. В този светъл ден, настъпи нов ред...
Тя нареди Сара да бъде отровена чрез стрела в сърцето и напук на плана й „Яйцето на Краля” спаси горкото момиче. Медальонът, наричан „Яйцето на Краля”, пазеше притежателя му от всяко зло. Изборът на камъка беше да изпрати Сара далеч от това пространство. Тя се превърна във вечерница. Всяка нощ наблюдаваше своя любим. Отчаяно грееше по-силно и по-силно. Егоистичната вещица скоро разбра какво е станало и намисли нова злост. Немилостивото й сърце реши да се погаври с Теороуз и същевременно да получи нова доза красота.
Сара падаше обратно към Земята. Не знайно как тя беше привикана отново. Чрез техниката Ганзансенпу, Красивата вещица посочваше пътя на Теороуз към падналата звезда. Срещнаха се телата и душите им в топла, грееща прегръдка. Свободата им бе кратка, но изпълнена с щастие и любов, непозната досега. И въпреки тази сила, по-силна беше черната вещица. Появи се изненадващо и бързо разпореди местата на тазвечерните й актьори от театъра, в който имаше намерение да бъде главен герой. Теороуз беше завързан за метален стол. Точно срещу него имаше стъклено легло, на което завързаха Сара. Картината изразяваше ритуал, древен и мрачен колкото изпълнителката му, която се задаваше пременена. В дясната си ръка тя носеше черен стъклен нож, на който имаше засъхнали капки кръв, остатъци от предишни жертвоприношения. Сърцата им биеха силно. Макар че знаеха какво ще последва, душите на двамата влюбени бяха спокойни.
Колко нелепо... Сара нямаше да намери смъртта си, защото е била спасена от „Яйцето на Краля”, а защото беше превърната Вечерница. Звезда като нея пада на около 300-400 години. За нещастие красотата на господарката се захранваше от сърцата на падналите на Земята звезди. Тя наистина бе вещица, която изтръгваше невинните сърца и ги ядеше, само за да бъде красива. Намираше нещо приятно в този карнавал без маски. Всеки от ордена го знаеше, без Теороуз и това беше фаталната му грешка.
През следващите дни беше на път да изгуби ума си. Скоро се научи да й служи, да й бъде верен. Нищо не му беше останало. Стана нейн достоен подчинен. Мразеше я... безумно много. Той мразеше когато тя повтаряше, че името му е доказателство, че й принадлежи. Тя го боготвореше и въпреки това беше тази с тежката ръка, която разпределяше дребните задачи, в каквито се превърната живота на Теороуз. Същинско нейно копие, което продължи да стада и да чувства, макар че това изсуши неговата вътрешност.
Идваше вече края на жарките дни. Един ден намериха Красивата вещица в прелестното й черно легло мъртва. Без кръв, без насилие, без дрехи... След този ден Теороуз стана водач на ордена „Под знака на Розата”...