Звуците от къщата

мистерия, хорър

***

            Малко след като заживя в този дом, започна да чува странните звуци. Те се появяваха към четири - четири и половина следобед и спираха към шест.

            Ричард беше самотен четиридесет годишен мъж и изкарваше прехраната си като компютърен програмист. Работата му беше вкъщи и именно затова той щеше да прекарва голяма част от ежедневието си в този дом. Всичко тук беше чисто, спокойно, зелено, и представляваше един прекрасен оазис в околностите на големия град.

            Работата спасяваше Ричард от отчаяние и депресия. Само тя му даваше стимул да съществува. Програмите, които създаваше и които се използваха от силни софтуерни фирми, го караха да се чувства горд със себе си, знаейки, че по някакъв начин е известен на обществото и името му излиза по рекламите на много продукти. Печелеше добри пари и по-голямата част тях вкарваше на влогове по банките. Именно тези успехи бяха лекарството срещу самотата му.

            Самотата, която го изцеждаше душевно.

            Самотата, която година след година добиваше все по-застрашителни размери.

            Къщата беше спасение от натовареното, но някак монотонно ежедневие на мегаполиса. Беше на един етаж, но с големи стаи, обзаведена с най-стилните мебели. Намираше някак встрани от главния път, а до входа ѝ водеше малка пътечка, от двете страни на която се стелеше красива полянка с вечнозелена трева.

            Но въпреки това и тук бе самотен. Дните му бяха скучни, а малкото приятели, които имаше в детството, отдавна бяха създали семейства и бяха поели по други пътища. Той нямаше как да подържа приятелството си с тях.

            За пръв път чу звуците в началото на декември, девет дена след като се нанесе.

            Цяла сутрин бе работел върху нова програма за управление на автомобили и обядва чак в три следобед. После отиде в спалнята, взе една книжка, която бе купил наскоро и легна да я чете, надявайки се четенето да го унесе. Но това не се случи и Ричард бавно се пренесе в действието на романа - в който се разказваше за младо семейство с две деца, което посещава Мумбай през една отпуска.

            Неусетно осъзна, че чува тихи звуци. Мислейки, че е някой семеен скандал в една от близките къщи, Ричард стана и излезе навън. Но звуците вече ги нямаше. Прибра се спокоен, пак легна на леглото и зачете книгата.

            И отново чу тихите звуци.

            Когато излезе, реши да обиколи цялата къща. Колкото и да се ослушваше в студената белота, до ушите му не достигаше нищо. Прибра се и пак ги чу. Провери за включено радио в някоя от стаите, след това прегледа файловете за евентуални вируси и спамове. Но не - нямаше откъде да идват подобни звуци. Просто нямаше

            Влезе в спалнята, легна и се заслуша в тишината. Далечните стонове и крясъците продължаваха да ехтят и сякаш не идваха от никъде.Той взе книгата и опита да се върне в сюжета, ала не успя - тихите писъци не го оставяха на мира.

            Спряха към шест и половина и до края на деня не се появиха. Когато Ричард си легна, вече мислеше, че са били просто приумици на съзнанието му.

            Звуците се чуваха всеки ден. Бяха много слаби и можеха да бъдат уловени само когато в стаите цареше пълна тишина. Имаше нещо нередно в тях, представляваха писъци, ревове, отчаяни стенания, понякога цели думи, изречени от далечни и странни гласове. Ричард не се стряскаше, а заставаше неподвижен и се ослушваше във всеки стон или глас, за да улови някоя дума или израз - но те бяха заваляни, неразбираеми, нечленоразделни. Те просто идваха от никъде, сякаш въздухът в къщата ги композираше. Тогава усещаше как страхът идва постепенно, сковавайки тялото му, притискайки дъха му, усилвайки пулса на сърцето му до застрашителни размери, а зловещи мисли обладаваха съзнанието му, сякаш помагаха на този страх да настъпва все осезаемо.

            След известно време той определи, че звуците се чуват най-силно в малкото помещение със зиданата камина, която затопляше цялата къща в суровите зимни дни. Те дори надделяваха над звуците й, когато тя гореше.

            Един ден реши да се обади на брат си Гари. Малкият му брат, който отдавна бе женен щастливо и имаше три деца, работеше в централата на ФБР и се занимаваше с изследването на землища със свръхестествени сили. Ричард винаги бе смятал работата на Гари за неползотворна и често го съветваше при първа възможност да се прехвърли на друга длъжност - защото той не вярваше, че паранормалните явления са възможни. Поне до тези дни.

            - Гари, трябва да дойдеш при мен. Нещо странно става в моята къща - каза му Ричард по телефона.

            - Човече, да не ти се е завъртяла главата? - със скептицизъм попита брат му.

            - На мен ли? От както отказах алкохола, това няма как да се случи.

            - Може би си се понапрегнал. А и в такава къща като твоята, всичко е възможно да ти се случи.

            Брат му беше виждал къщата само веднъж, когато Ричард му изпрати снимка в Интернет и още тогава Гари му сподели мнението си, че има нещо нередно в мястото.

            - Не ми се подигравай. Аз съм сериозен. Щом ти казвам, че се случват странни неща, значи е така. И съм сигурен, че с психиката ми всичко е наред, много добре ме познаваш.

            - Какви звуци чуваш?

            - Много слаби, но звучат като викове, крясъци, стенания. Най-силно се чуват при камината, а когато излезеш на двора, изчезват. Обикновено започват към четири часа следобед и свършват към шест и половина.

            - Хм - от телефона прозвуча въздишка - и казваш, всеки ден е така.

            - Абсолютно всеки ден.

            - Знаеш ли историята на къщата?

            - От агенцията по имотите ми разказаха кои хора са живели, но нямаше нищо интересно. Бездетно семейство от Сиатъл, възрастна жена от Ню Йорк, след това семейство от Бостън с две деца и накрая аз. Това е в общи линии.

            - Значи най-интересното са го пропуснали.  Добре Рич, ще дойда по-други ден, когато съм свободен. И се надявам искрено да има за какво да съм тук. Защото никак, ама никак не ми се бие път за къща като твоята и да не открия нищо - шеговито заяви Гари.

            - Ще останеш доволен, обещавам ти. Надявам се, че ще се видим след три дена - с усмивка завърши Ричард.

            Още същата вечер звуците прозвучаха по-силно от друг път, като че ли източникът им знаеше за плана на домакина да им се противопостави. Ричард тъкмо бе приключил с вечерята, когато най-изненадващо те се извисиха около него като безброй мухи. Той стана от стола и тръгна към камината, където предполагаше, че се чуват най-ясно. И наистина - едва сега различи многобройните отчаяни викове и мъртвешки гласове, изричащи непознати думи, идващи сякаш от най-тъмните глъбини на ада. И все пак звуците не бяха чак толкова гръмки, че да заглушат ушите му - бяха малко по-силни от тези на горящата камина.

            В същия момент откъм стаята му се появиха съскане и пращене. Ричард боязливо излезе от помещението с камината и се насочи в онази посока. Сърцето му биеше силно и обстрелваше гърдите с равномерни тласкащи удари, а лицето му беше застинало и изкривено от страх.

            Старото радио върху етажерката бе пуснато и усилено до край. Не бе настроено на станция и от колоните му идваха тежки пращящи звуци. Ричард протегна ръка към щепсела да го изключи, но малко преди да го дръпне, между пуканията на радиото се долови нещо като човешки глас.

             Заслуша се. Отначало не успяваше да различи отделни думи, но след малко установи, че думите "камината" и "ореха" звучат по-ясно от другите. Той продължи да се вслушва, застинал в речта, която като че ли го обсебваше. "При камината и пред ореха... при камината и пред ореха... при камината и пред ореха..." - говореше монотонно гласът от радиото. Думите се впиваха все по-обладаващо в мозъка на Ричард, сякаш създаваха нова реалност в съзнанието му, в която светът беше мрачна сивота, а словоизлиянието "При камината и пред ореха" изпъкваше като черна, зловеща материя.

            Към шест и двадесет радиото спря толкова рязко, че Ричард се сепна и се съвзе от вцепенението. Звуците също не се чуваха. Само в съзнанието му продължаваха да се реят думите "При камината и пред ореха".

            Стана и, олюлявайки се, тръгна към спалнята. Главата му тежеше, а самият той се чувстваше отпаднал. Звуците от радиото бяха отнели почти цялата му енергия и единственото, което искаше сега, бе да заспи по-бързо и за известно време да се отърве от целия този кошмар. Легна мързеливо с дрехите си, а мислите му продължаваха да се реят около случващото се в къщата.

            Камината. В помещението с камината гласовете се чуваха най-силно. Ако нещо се бе случило в тази къща, епицентърът (или един от епицентровете) трябваше да е пред камината. А орехът?! Може би другия епицентър. Вдясно от къщата му, точно пред полянката, наистина имаше орех. Беше единственото дърво в близост до самата къща - другите се намираха в далечния край.

            При камината и пред ореха са се случили кошмарни неща. Гласовете навярно му подсказваха нещо, което той засега не успяваше да разгадае. Когато дойде брат ми, всичко ще се подреди на мястото си - успокои се той, след което се обърна на другата страна и мигновено заспа.

            Сънуваше лица на хора - жълти, плашещи, страшни. Бяха мъртви, но се движеха - отваряха студените си очи и черните си устни, мърдаха бавно, люшкаха се наляво или надясно. Около тях се носеше дъх на смърт. В същото време Ричард усещаше, че твърда ледена пръст лепне по лявата му буза и тази пръст не бе част от съня, а от действителността. Сякаш се намираше в две различни измерения, но и двете бяха пропити с някаква лоша прокоба. Вдишваше студен въздух, в който се улавяше мирис на земя.

            Когато се събуди с ужас видя, че лежи отвън. Беше ранна утрин и слънцето още не се бе подало иззад хоризонта, а по синкавото небе едва едва блещукаха най-ярките звезди. Ричард се изправи и избърса пръстта по лицето и дрехите си, след това с бавни крачки се насочи към дома си. Веднага влезе в банята, защото изпитваше крещяща нужда да се изкъпе с горещ душ, не само заради мръсотията по изстуденото му тяло - искаше да се скрие от всичко преживяно напоследък, искаше топлата вода да отмие неприятните емоции и ужаса.

            Когато се изкъпа, се върна в стаята, включи компютъра, но не кликна върху проекта по който работеше, а върху една стратегическа игра. Днес нямаше да бъде работоспособен. В никакъв случай. Психиката му бе изтормозена, а това несъмнено щеше да повлияе върху задачите и върху решенията, които трябваше да вземе. Щеше да поиграе малко, сетне да си легне на мекото легло и да забрави за всичко...

***

            - Кажи Гари! - Ричард сънено вдигна телефона.

            - Проверих къщата ти. Преди двадесетина години тя е била обект за изследване от страна на дружеството. Оказва се, че през четиридесетте години на миналия век е била жилище на Дорн Андерсън, някакъв пастор психопат.

            - Чакай чакай Гари. Говори ми по-бавно, че все още се събуждам.

            - Оо, извинявай ако те събудих.

            - Няма проблем. Продължавай.

            - В твоята къща е живеел някакъв пастор психопат, който е учел вярващите да убиват техните събратя по религия. Има множество слухове за мъчения, за изтезания, дори за убийства, но нито един не е официално потвърден. Най-странното е, че няколко дена след като семейството на Парис и Дюк потърсили помощ от дружеството ни, изненадващо била получена заповед от ЦРУ внезапно да се прекрати изследването на обекта. Така и не били дадени никакви обяснения.

            - Кои са Парис и Дюк?

            - Последните обитатели на къщата, преди теб.

            - Хм. Много странно.

            - Утре ще дойда с отец Калахън. Той е известен екзорсист, който често идва с нас на обектите. Ако има свръхестествени сили, ще ги прогоним заедно с него.

            - Отец Калахън ли?

            - Да. Отец Калахън.

            - Добре Гари. Много ти благодаря.

            - За нищо. Ще се радвам да ти помогна.

            - Между другото, по-рано сутринта се събудих отвън.

            - Къде отвън? На двора ли?

            - Между две от лехите в градината. А снощи със сигурност си легнах на леглото.

            - Искаш да кажеш, че си имал пристъп на сомнамбулизъм?

            - Да, Гари.

            - Лошо братко. Утре ще говорим повече. Дочуване.

            Звуците вече го тормозиха по всяко време. От сутрин до вечер те се появяваха през няколко часа. Ставаха все по-силни и все по-обладаващи и ако Ричард не се вземеше мерки, можеше да полудее. Дори когато излизаше от дома, за да отиде до близкия супермаркет, гласовете бяха в главата му и като пиявици изсмукваха живителните му сокове.

***

            Брат му дойде в неделя на обяд. Беше придружаван от достолепен мъж на средна възраст, който се представи за отец Калахън. Ричард ги посрещна със сънено изражение и набола брада.

            - Какво е станало с теб, брат ми? – попита Гари.

            - С външния ми вид ли? И аз не знам. Тая шантава история ми разказа играта.

            - Трябва да отидем в стаята с камината и там да го направим - Гари се обърна към Отеца.

            - Там ли е най-силно? - попита той.

            - Какво ще направим там? - по същото време зададе въпрос Ричард.

            - Първо искам да кажа, че сме тук против волята на дружеството. Ако някой разбере какво правим, ще си имаме проблеми. Ти също, брат ми.

            - Благодаря Ви много. Няма да кажа на никого.

            - Ще трябва да направим спиритичен сеанс. Когато в една къща витаят духове, най-добрият начин да ги озаптим и респективно да ги прогоним е да опитаме да разговаряме с тях. Отче, според думите на брат ми, звуците се чуват най-силно в помещението с камината.

            - Тогава да се подготвим в това помещение - реши свещеникът.

            - Чакай малко Гари. Какво значи, че трябва да направим спиритичен сеанс?

            - Значи че ще се хванем и тримата заедно и ще призовем духовете. И в зависимост от тяхното държание, ще разберем какво точно да правим. Сега разбра ли?

            - Разбрах. А има ли опасност за живота ни?

            Този път отговори Отец Калахън:

            - Винаги има опасност, защото никога не знаеш срещу каква сила заставаш. Но ние с Гари сме достатъчно опитни в това отношение и знаем как да реагираме в трудни ситуации, така че определено можеш да бъдеш спокоен, Ричард.

            - Ами тогава да тръгваме.

            - Виж Рич. Щом чуваш гласовете, значи вероятно си медиум и духовете ще искат да разговарят с теб. Можеш да преживееш доста... как да кажа... страховити ситуации, но трябва да знаеш, че с мен и с Отец Калахън ще бъдеш в сигурни ръце.

            - Никога не съм вярвал в паранормалното, Гари, и не знам как ще реагирам в подобна ситуация.

            - Спокойно момче, ние сме с теб. Помни го - завърши свещеникът.

            - Ще трябва да запалим свещи, да изгасим лампата, да седнем край масата и да се хванем за ръцете. Разбрахте ли?

            - Необходимо ли e - попита Ричард.

            - Необходимо е - отговори брат му. - Когато се хванем за ръце, духът ще пожелае да се свърже с нас. А може и да поиска да говори със самия теб, Ричи. Ако си медиум, което е твърде вероятно, ще изпаднеш в транс.

            - И тогава какво да правя?

            - Ние сме с теб. Ще се справим. 

            Както свещеникът каза, те поставиха свещ върху малката маса в помещението и я запалиха. Наредиха три стола, загасиха лампата, седнаха на столовете и се хванаха за ръце. Отецът започна да реди молитва.

            След малко главата на Ричард натежа и запулсира, а в същото време тялото му се отпусна. Той гледаше в пламъка, който вече не гореше спокойно, а мърдаше, все едно от някъде се бе появил вятър. Мисли и видения препускаха в мозъка му, той ту се пренасяше някъде, ту се връщаше в помещението с играещата свещ. Сега нямаше тяло, а само глава, която тежеше и пулсираше. Образи на мъртви хора с бледи кожи, с огромни почернели рани и със застинали очи се хилеха сред непрестанния мрак, кръжеха около него, обладаваха съзнанието му и изчезваха изведнъж, сякаш се изпаряваха; черепи излизаха от гробовете си, изправяха се и поемаха с уродливи походки в неизвестна посока; мъже с кръвожадни очи ръгаха с нагорещени предмети завързани хора, които крещяха от ужас и болка. Той постепенно се понасяше в света на ужаса, където най-гротесните кошмари се превръщаха в реалност, където мракът ставаше все по-обладаващ...

***

            Събуди се в далечния край на поляната, до входната врата. Беше ранна сутрин и светлината на слънцето едва се виждаше откъм източните хълмове. В другия край кротко сивееше къщата. Главата продължаваше да го боли.

            "Нещо се е случило снощи" - мисълта го прониза като нож. Изправи се с мъка и тръгна към дома си. Едната му половина - тази, на която бе спал - беше мокра и кална. Защо брат му и онзи свещеник го бяха оставили тук? Или и с тях се бе случило нещо. И брат му и онзи свещеник имаха опит със свръхестественото, но никой не бе застрахован от опасност.

            Вратата беше затворена и когато Ричард я отвори видя, че вътре бе старателно подредено и почистено. Все още недоумяваше какво може да се е случило. Влезе в стаята с камината и видя почти изгорялата свещ на масата, както и трите стола. Върху масата имаше бележка от Гари. Той я взе и я зачете:

            "Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Светът често ни подготвя изненади и ние трябва да реагираме своевременно, за да не правим големи и непредотвратими грешки. А когато става дума за "истински" отношения, такива грешки са фатални. Може да ме смяташ за луд, но Аз никога не предавам близките си и винаги съм точен спрямо тях. За да мога без задръжки да ти кажа: "Аз изпълних своя дълг. Време е другите да сторят същото." Това е положението.

            Сега сме доста далеч, но ти можеш да ни догониш и настигнеш.

            Твой брат и истински приятел - Г Г.

            Послепис: Имаш искрени поздравления от Отец Калахън, който е възхитен от смелостта ти."