Когато запъхтеният Джесъп се върна в стаята, господарят му дори не бе помръднал от леглото с глава провиснала между раменете. Момчето тихо се приближи и се поклони леко.

-    Много съжалявам, милорд. Тя успя да избяга. Никога не съм смятал, че една фуста може да тича толкова бързо.
-    Мери си приказките, Джес! – изръмжа мъжът и хвърли строг поглед на пажа си, от което обаче момчето само изду бузи.
-    Ама тя е проста слугиня, господарю. 
-    И точно тази „проста слугиня“ се погрижи за раните ми, докато ти се беше запилял бог знае къде.
-    Боже мой! Какво е направила глупавата фуста!?

  Джесъп едва не подскочи и се спусна към господаря си, а на лицето му се изписа тревога. Тъкмо когато коленичеше една голяма ръка сграбчи устата му, вдигайки брадичката му рязко нагоре. Две строги сиви очи се впиха в неговите, карайки мравки да пропълзят по гърба на момчето.

-    Я ми кажи, Джес, дали няма да е добра идея да изплакна мръсната ти уста със сапун, щом си толкова настоятелен?
-    Съшауяуам, миуоуъд! Няма дъ съ пуфтоуи!

  Ръката го пусна и момчето си пое дълбоко дъх. После тревогата се върна на лицето му.

-    Но господарю, какво стана с раната? Ами стрелата?
-    Стрелата е извадена – мъжът посочи към кървавият железен фрагмент на пода.

  Лицето на Джесъп мигом пребледня. 

-    О, не, господарю Ноа, защо не изчакахте?! – пръстите му панически започнаха да размотават бинтовете преди младият мъж да успее да го спре. – Търсих лекар навсякъде, но никой не беше свободен. Ако онази глупава жена е издърпала стрелата насила, рамото ви…

  Думите заседнаха в гърлото на Джесъп в момента в който съзря правилните чисти шевове. Той примига няколко пъти, а челюстта му увисна комично.

-    Нали ти казах, че тя се погрижи за раната, Джес – мъжът се усмихна скришом и разроши косата на вцепенения си паж. – Стига си се отнасял, ами ме превържи пак. И ми помогни да стигна до онази вана преди водата напълно да е изстинала. Не мисля, че краката ми ще ми се подчинят в момента. 

 
  Момчето кимна и веднага се захвана на работа. След като му помогна да се съблече, то подхвана олюляващия се мъж и го придружи до ваната. Когато топлата вода го погълна, мъжът си позволи тиха блажена въздишка. Умората обхвана цялото му тяло почти мигновено. Той облегна глава на ръба с полу-затворени очи и си пожела целият проклет свят да го остави намира, поне за няколко минути. Това обаче беше лукс, който не можеше да си позволи.

-    Как са хората, Джес? – гласът му бе пропит от изтощение, но въпреки това строгата нотка все още бе там.
-    Повечето са разположени в двора, господарю – пръстите на момчето развързаха възлите на черната му маска. – Един стар лекар се грижи за тях. Хирургът на имението и още един лекар от града в момента помагат на негово височество и хората му.
-    Те без съмнение ще са прекалено заети с царските драскотини – десният юмрук на мъжа се сви докато кокалчетата не побеляха. – Милостиви богове, надявам се старият лекар да си разбира от работата. Джес… колко загубихме?
-    Над двеста рицари и почти четири пъти по толкова от наборната войска. И това е само от нашите мъже – гласът на момчето потрепери. – Сър Дънкан изгуби дясното си око. Сър Грегор е зле. Кракът му се е инфектирал… ако раната се влоши, може да се наложи да го отрежат. Капитан Джорел… няма да преживее нощта. Сър Киран…

  Сълзите тихо потекоха по бузите на младия паж и закапаха във ваната докато той даваше доклада си за жестоките им загуби. Мъжът стисна зъби и остана безмълвен. След известно време той вдигна ръка и потупа хълцащото момче по рамото.

-    Жените проливат сълзи, Джес. Мъжете устояват. Сълзите няма да върнат мъртвите. Горе главата. Скоро ще отплаваме обратно към къщи. А сега върви да се измиеш и да хапнеш нещо. Искам те във форма. Тази вечер ще участваме в пиршествата.
-    Но аз си мислех, че не обичате банкети, господарю? – момчето се изправи и изтри ръцете си с ръкав.
-    Така е. Но учтивостта изисква точно днес да присъстваме. Освен това този път ще участвам, ако ще да е само за да разваля храносмилането на скъпия си брат. Сега върви. И кажи на момчетата, че съм жив и всичко ми е на ред преди да са се скупчили тук. Кълна се, ако някой ме обезпокои преди да е дошла вечерта, ще му избия душичката през ушите.
-    Ама, господарю – момчето се усмихна широко и подсмъркна, - не мисля, че сте в състояние дори и пръста си да помръднете в момента.
-    Така ли било? – мъжът загреба пълна шепа вода и изпръска устатия си паж, който извика и хукна да бяга. На вратата обаче младежът се спря и се поклони.
-    Лорд Ноа, по-късно ще ви донеса подходящи дрехи, така че моля пощадете поне моята душичка.

  Вратата тихо се затвори след него. Мъжът във ваната въздъхна и поклати глава. Беше разглезил момчето твърде много. Въпреки това, той предпочиташе да вижда веселата му усмивка пред страховитата скръб и мълчание от преди малко. Мъжът наплиска лицето си с вода в отчаян опит да измие умората и предателското парене в очите си. Толкова много от хората му бяха загинали! И за какво? За славата на по-малкия му брат, който не можеше да вдигне меч, дори той да стърчеше от задника му? Брат му, който не можеше да следва и най-простата тактика, а предпочиташе „бляскавите“ прояви на храброст за сметка на много жертви? Ноа скръцна със зъби. Това трябваше да е прост поход. Един от южните марзбани беше станал нахален напоследък и бе нападнал няколко погранични селища. Трябваше само да отидат там, да покажат малко мускули, да изтребят няколко от нападателните му отряди, да изплашат марзбана и да поискат много злато и някое пусто парче земя като компенсация. Но не-е, не можеше да е толкова лесно, нали? Това, все пак, беше първият поход на многоуважаемият му имперски брат. Той бе поискал седем хиляди мъже и императорът се беше съгласил. Как би могъл да откаже нищо на любимият си трети син. Самият Ноа, като брат на принца, бе принуден да предостави за кампанията две хиляди души. Дори и така нещата все пак можеха и да се развият успешно, ако човекът на чело бе някой друг, а не Лионел. Проблемите започнаха от самото начало – със снабдяването, с комуникациите, с разузнаването. Все пак някак бяха успели да притиснат марзбана в една от крайбрежните крепости. Сега трябваше само да обсадят твърдината и да изчакат марзбана и хората му да се предадат. Бяха блокирали всички пътища и подстъпи по вода и суша. Лесна работа, нали? Поне до онова хубаво утро, когато Ноа се беше събудил и осъзнал, че е останал сам с малко повече от две хиляди души и заповеди от онова змийче, брат му, да превземе крепостта. Междувременно Слънцето на Империята беше взело по-голямата част от хората и се беше запиляло да „потушава бунтовете“ на околните благородници. Що за глупости! Всички по-важни благородници в момента се намираха в същата тази крепост заедно с марзбана! Не, Лионел просто бе отишъл да плячкосва. Останал с шепа хора, Ноа бе принуден да разтегне редиците, само и само да може да поддържа обсадата. За превземане на крепостта и дума не можеше да става. Беше имало моменти, в които той дори се бе чудил дали да не вдигне обсадата и да остави Лионел да се оправя сам с бесния марзбан и хората му. Не го бе направил. Не можеше да пристъпи заповедите си. Макар и копеле, във вените му все пак течеше имперска кръв.

  След почти три седмици Лионел се бе завърнал с подвита опашка и наредил незабавно отстъпление. Оказа се, че тъстът на марзбана беше събрал поне десет хиляди мъже от югоизточните територии и сага ги гонеше по петите. Беше се наложило да изоставят обсадната техника и да се качат на корабите под непрестанния обстрел на защитниците на крепостта, чиито дух се бе завърнал при вида на приближаващите подкрепления. Точно тогава една добре прицелена стрела бе намерила пролука в бронята му. Но Ноа не бе имал лукса дори да се погрижи за раните си. Хората му умираха около него, а глупавият му брат се хвалеше наляво и надясно какъв добър „урок“ бе дал на марзбана и свитата му. О, Ноа много добре знаеше какъв беше този урок. Знаеше също така и за жалкия жив товар, заключен в трюмовете на корабите му. Собствената му майка бе пристигнала в империята по същия начин преди години. И въпреки всичкия си идиотизъм и чудовищните дела, които беше извършил, хората възхваляваха брат му като герой. Цената на този „триумф“? Ноа бе загубил почти една трета от хората си, а още много други бяха тежко ранени. Като цяло броят на жертвите след похода бе поне три хиляди и петстотин. Загубите бяха чудовищни!

  Стаеният гняв в гърдите на Ноа най-накрая изригна. Той удари с юмруци по ръба и накара дървената вана да се разтресе, разплисквайки вода навсякъде. Почти мигновено обаче той се преви и изсъска, когато свирепа болка прониза рамото му. Поемайки си въздух на пресекулки, той се опита да се успокои. Тя беше казала да не се напряга поне две седмици. Очевидно момичето си разбираше от работата.

  Ноа отново се облегна на ръба на ваната, затвори очи и промърмори тиха молитва към Боговете. Ако тя беше навън и помагаше, може би хората му още имаха шанс. Сънят го надви преди да усети и го потопи в блажена пустота. 

***

  Нощта пропълзя безшумно над Сефис, изпълвайки небето със стотици звезди. Прохладният пролетен вятър шумолеше в листата, носейки аромата на ранни цветя и мокра пръст. Имението беше притихнало, забравило суетнята от сутринта. Само слабо стенание или прокашляне свидетелстваха за трагедията, скрита зад белите стени на спретнатите палатки.

  Голямата зала бе потънала в светлината на множество лампи, които караха златните декорации дори в най-крайните ъгли да блестят кокетно. Сефис беше голям град и столица на южните провинции. Богатства от всички краища на империята се стичаха натам и се вливаха в тежките ковчези на лорда му. Въпросният лорд, граф Ортен, беше типичен представител на породата добре-охранен и процъфтяваш благородник – нисък, закръглен и с повече злато по пръстите си, от колкото мнозина от поданиците му бяха виждали за цял живот. Точно в този момент граф Ортен бе изключително доволен, с радост посръбваше от чашата хубаво вино и забавляваше знатните си гости. Специално за вечерта беше поканил всички влиятелни семейства от околността, за да има на кого да се хвали за имперското посещение. Щом светликът на империята бе решил да удостои със сиянието си неговият скромен дом, той бе решен да се къпе в блясъка му колкото се може по-дълго. 

  Весел кикот се разнесе в ляво от него. Графът се подсмихна доволен. Неговото безценно малко момиченце, Присила, се справяше чудесно с омайването на негово имперско височество. Кой знае, може би тази вечер щеше коренно да промени семейното им положение. Преизпълнен от щастие, той се наведе напред с блага усмивка.

-    Надявам се, че скъпото ми дете не ви досажда, принце мой. Ако е така, моля да ѝ простите. Тя тъкмо навърши седемнадесет. 
-    Не се притеснявайте, граф Ортен – принц Лионел го поздрави с чашата си, хвърляйки поглед към облаците розова коприна, седящи до него. – Тя се погрижи чудесно за раните ми този следобед, за което съм ѝ безкрайно признателен.
-    Ласкаете ме, принце! – лейди Присила се изчерви и запърха с мигли. – Аз просто изпълних дълга си на верен поданик на империята.
-    Възпитали сте идеалната дама, графе – принцът се засмя нежно, полагайки очи малко по-надолу от аления врат на Присила. Пищната гледка определено бе по вкуса му. 
-    Вие зарадвахте извънмерно този беден баща, ваше височество. Синът ми и дъщеря ми са моите гордост и радост през дните на старостта ми – графът избърса няколко несъществуващи сълзи от ъгълчето на очите си. Всичко вървеше гладко.

  Вратата на Голямата зала проскърца и се отвори, привличайки вниманието на всички присъстващи. Изнервен пълничък слуга влезе тътрейки крака и оповести с треперещ глас:

-    Негова светлост, херцог Ноа Лукс Норден, лордове мои.

  Без да изчака представянето да завърши, в залата с широка крачка влезе висок мъж, следван по петите от пажа си. Гарваново-черната му коса, вече сресана и прилежно пригладена, блестеше с лек синкав оттенък на светлината на свещите. Необикновено мургавата му кожа в момента изглеждаше леко бледа, но това вероятно се дължеше на черните официални одежди, които носеше. Всяка част от облеклото му бе с цвета на нощта – ризата, дублета, панталоните и дори чорапите. Същото важеше и за късото му наметало и дори за прехвърлената през врата превръзка, в която почиваше лявата му ръка. Разбира се, черната му маска също беше там, като че залепнала за безизразното му лице. 

  Мъжът обходи залата с поглед, пристъпи напред и леко склони глава в поклон.

-    Поздрави на негово имперско височество, принц Лионел. Безкрайно съм щастлив да ви видя тази вечер тъй жизнен, въпреки всичко случило се.
-    Скъпи братко, как хубаво е, че си видя тук! – прелестна усмивка разцъфна на лицето на принца, но очите му си останаха студени и далечни. – Чух, че се възстановяваш от леко нараняване, така че не очаквах да ни удостоиш с присъствието си.
-    Как бих посмял да пропусна празничния банкет на почитаемия си брат? – опасен блясък освети сивите очи зад маската. – Би било ужасно неуважение към вас, младия герой, и всички храбри мъже, които се биха и падаха рамо да рамо с вас.
-    Глупости, братко – принцът махна с ръка, сякаш възмутен от подобна мисъл, но усмивката му леко се вдърви. – В такъв случай, присъедини се към нас.

  Тъй като нямаше достатъчно столове, слугите се разтичаха и донесоха един допълнителен, смествайки го с мъка на челната маса. Херцог Норден седна елегантно, без да отрони и дума. Пажът зае мястото си зад гърба му, готов да изпълни всяка заповед на господаря си. Пирът бе възобновен, но този път имаше по-малко смях и весели разговори и много повече шушукане и скришни погледи. Основната причина, естествено, беше Звярът от Севера. Ноа, от своя страна, изобщо не им обърна внимание. Това бе, най-малкото, забавно в сравнение с обичайното отношение. Едно копеле не можеше да оцелее в социалните среди на имперската столица, ако беше прекалено чувствително. Само едно нещо го притесняваше. Лукавият му малък брат бе необичайно спокоен и премерен тази вечер. Нещо определено щеше да се случи. Ноа сложи парче месо в устата си, започна да дъвче бавно и се насили да преглътне. Трябваше да яде, за да възвърне силите си, но точно в този момент тялото му бе решило да не слуша заповедите му и да се бунтува.

-    Тъкмо говорех с граф Ортен за това колко важно е семейството точно преди да влезеш, скъпи братко – думите на принца привлякоха вниманието му. – Графът ми казваше колко се гордее с децата си. Но колко странно, скъпи ми граф Ортен, че виждаме само две от тях тази вечер. До колкото ми е известно имате и по-голяма дъщеря.
-    М-милорд… - огромни капки пот избиха по челото на благородника. – Т-тя е… малко… бавноразвиваща се, господарю мой. Емоциите ѝ са нестабилни. Не исках тя да развали вечерта ви с някой от своите нервни изблици.
-    Но как е възможно?! – Ноа единствен успя да забележи фалшивия шок в тона на брат си. – Та вие сте баща на такива две многообещаващи деца. Уверен съм, че дамата е просто срамежлива. Това е празнично събитие в чест на победата ни. Всички трябва да празнуват заедно. Доведете я тук.
-    Вие сте мъдър и милостив, господарю мой. И все пак, не бих си позволил да ви я представя, защото тя е… низкородна.
-    Глупости! – принц Лионел се усмихна сладко. – Такива неща изобщо не ме притесняват. Ето, майката на скъпия ми по-голям брат беше проста робиня. И въпреки това двамата споделяме една маса в мир и хармония. Доведете я, графе.

  От мястото си зад стола на господаря си Джесъп можеше да се закълне, че видя как нежната сребърна чаша в ръката на Ноа се огъна от здравия му захват. Нищо друго обаче не издаде мрачните му емоции.

 
  Граф Ортен се прокашля и повика сина си.

-    Ронан, отиди да доведеш сестра си. Погрижи се да изглежда… представително. И не карай негово височество да чака. 

  За известно време залата жужеше, изпълнена от възбудени разговори. От своя страна Ноа се опитваше да укроти ръцете си, за да не извърши братоубийство. Когато вратите на залата се отвориха отново, той неволно вдигна поглед и замръзна. Към тях пристъпи крехко на вид девойка, трепереща от главата до петите. Дългата ѝ кестенява коса бе сплетена в проста плитка, а пищната рокля, която носеше, бе стара и не по мярка. Провисналите рамене и влачещите се поли свидетелстваха, някой я бе принудил да облече набързо нечии чужди дрехи. Лицето ѝ бе покрито с бяла пудра, но тя не можеше да прикрие напълно яркият ален отпечатък от длан върху бузата ѝ. Въпреки всичко това Ноа я разпозна веднага. Това бе девойката от днес, тази, която бе извадила стрелата и избягала като подплашено птиче. Зад него Джесъп нададе почти недоловим стон. Очевидно и той я бе разпознал. 

  Тя се приближи, придружена от страховития си брат, и направи дълбок реверанс.

-    Поздрави на младото Слънце на Империята, Принцът-Лъв, негово височество Лионел Емануел Йозеф Лимерия. Нека светлината му ни огрява за много години напред! – гласът ѝ бе дори по-слаб и треперлив от преди, забеляза Ноа. За негова голяма изненада девойката се обърна към него. – Поздрави на Звездата-закрилница на Севера, негово височество Ноа Лукс Норден. Нека мечът му бъде лъчът надежда и в най-тъмната нощ!

  Всички затаиха дъх от изумление. Това бе официалният дворцов поздрав. Никой не бе очаквал нещо подобно. Още повече, тя бе показала безупречни маниери даже към Звярът от Севера. Това бе хванало дори Ноа неподготвен.

-    Благодаря на младата дама за сърдечните благопожелания – принцът я измери с поглед, а очите му заискриха. – Елате да се присъедините към нас.
-    Не бих посмяла да натрапя присъствието си на ваше височество – промълви тя, без да смее дори да вдигне глава.
-    Всички ние ще се радваме на компанията ви – принцът хвърли поглед на масата. – Надявам се, че скъпият ми брат не би имал нищо против, ако дамата седне до него.
-    Ако такова е желанието на негово височество – Ноа кимна, все още опитвайки се да осмисли плана на брат си. Трябваше да е нещо повече от садистичното удоволствие да гледа две копелета седящи едно до друго. 

  По заповед на графа още един стол бе добавен към масата. Ноа можеше да усети как девойката да него трепери като лист. За секунда той я съжали. Тя бе поредната нещастна жертва на жестоките сплетни на брат му.

-    Въпреки грандиозния поздрав, аз така и все още на знам името на дамата – Лоинел вдигна чашата си. – Моля ви, кажете ми, скъпа моя, иначе не мога да вдигна тост във ваша чест.
-    Л-лорелей, ваше височество – отвърна плахо тя.
-    Така е по-добре. Да пием. За лейди Лоделей и безупречните ѝ маниери.

  Всички надигнаха чашите си и пиха, но атмосферата бе някак напрегната и потискаща. Това бе покоят преди буря. С крайчеца на очите си Ноа можеше да види малките треперещи ръце до себе си, които не бяха в състояние дори да задържат приборите. Прииска му се този фарс да приключи колкото се може по-бързо. Болката пулсираше в лявото му рамо, а тялото му бе обхванато от треска. Не трябваше да забравя да вземе капките, които тя му бе дала тази вечер. Надяваше се, че те ще потушат инфекцията преди да се е влошила. 

  Потънал в мисли, той осъзна твърде късно, че темата на разговора отново се бе изместила към него.

-    Чух, че лейди Лорелей е навършила двадесет миналия месец. Толкова млада, но с такива безупречни маниери. От друга страна, моят скъп по-голям брат ще стане на тридесет след два месеца, а все още твърде често се държи като разюздан младеж. За това баща ни и най-големият ни брат са толкова притеснени за него.

  Безумните брътвежи на брат му накараха главата на Ноа почти да се пръсне.
-    Казах на негово величество, че единствения начин да поправим подобно поведение на тази възраст е брак. 

  При тези думи Ноа се задави и хвърли поглед към Лионел. Принцът се подсмихна, а студеният блясък в очите му не обещаваше нищо добро. Както и очакваше, брат му продължи.

-    Обещах на баща ни, императора, да му помогна да намери подходяща съпруга за скъпия ми брат. И сега смятам, че съм попаднал на правилната кандидатка.

  Тишината бе оглушителна. Шокът бе толкова голям, че Ноа забрави да диша за секунда. Това беше шега! В този момент точно до него прозвуча трясъкът на изпуснати прибори, връщайки всички обратно в реалността. Ноа видя девойката до себе си – толкова бледа и трепереща, сякаш всеки миг щеше да припадне. Това вече беше прекалено.

-    Скъпи бртко – дясната ръка на Ноа се сви в юмрук, - благодаря за загрижеността ви с нашия баща, императорът. Ще обсъдя проблемът с негово величество незабавно щом пристигнем в столицата. Въпреки това, тук и сега, не е мястото да обсъждаме подобни теми. Особено ако поставяме една дама в неудобно положение.
-    Позволи ми да ти противореча – принц Лионел се изправи и всички в залата бяха принудени да последват примера му. Той пристъпи напред и се спря точно зад вкаменената Лорелей, чието лица приличаше на това на осден съзрял острието на палача. – Дамата е добре възпитана, не ѝ липсва известен… чар, ако не красота, а и е първородната дъщеря на уважаван графски дом. Тя притежава всички квалификации да стане херцогиня Норден, ако, разбира се, баща ѝ съгласи да се раздели с безценното си съкровище. 

  Всички погледи се насочиха към граф Ортен. Бледите усти на Лорелей се размърдаха и прошепнаха едно едва чуто „Татко, моля те!“. Графът обаче игнорира молбата ѝ. Той плесна с ръце, а туловището му се разтресе от доволен смях.

-    За мен и за семейството ми няма по-голяма чест от това, ваше височество.
-    Достатъчно с глупостите, Лионел! – гласът на Ноа прогърмя в залата. 
-    Глупости? – принцът повдигна вежди. – Това не са глупости, херцог Норден. Всяка моя дума е самата истина. Или смятате да се разбунтувате срещу заповедта на господаря си?

  Ноа се закова на място, без да помръдне. Усещаше пронизващите погледи на тълпата. Злорадите им усмивки го отвращаваха. Той видя изпълнените със сълзи очи на Лорелей. Тя го умоляваше с поглед. Какво можеше да направи? Той се намираше в присъствието на имперски принц, истински член на императорското семейство. Собствената му мръсна кръв дори не можеше да се сравнява с него. Като херцог Норден той бе просто васал, просто скъп роб на прищевките на брат си.

  Удавяйки собствените си чувства, Ноа прегъна коляно пред Лионел и склони глава.

-    Аз, херцог Ноа Лукс Норден, съм верен на императорското семейство на Лимерия, сега и за винаги.

  Той преглътна и продължи.

-    Господарю мой, желанието ви е заповед за мен. Ще приема лейди Лорелей като своя съпруга и херцогиня Норден. Моля да ми позволите няколко месеца, за да подготвя радостното събитие.
-    Не.

  Думите на принц Лионел накараха сърцето му да прескочи няколко удара и той бавно вдигна глава. Очите на брат му бяха като тези на змия, готова да нападне плячката си.

-    Защо да се бавим с радостното събитие? – тонът му бе мек, почти като съсък. – С толкова много видни гости, защо не приключим още сега? Наистина искам да съобщя на императора и брат ни прекрасните новини. Единственото, което ни трябва, е свещеник.

  Той се обърна към тълпата със слънчева усмивка.

-    Надявам се, че тази вечер сред нас има поне един човек на църквата.
-    Да, господарю мой! – дебел възрастен мъж пристъпи напред. Скъпата му черно-бяла одежда свидетелстваше, че е член на църквата на Двамата Богове. – Аз съм епископ Орелио от Сефис, принце мой. За мен ще е чест да предложа услугите си.
-    Просто чудесно! – принц Лионел плесна с ръце. – Личният ми писар ще впише бракосъчетанието. Но преди това…

  Той се обърна отново към все още коленичилия Ноа.

-    Смятам че е справедливо булката все пак да види лицето на бъдещия си съпруг.

   Преди Ноа да успее да го спре, той сграбчи маската му и я дръпна рязко. Каишите се скъсаха с пукот и черното парче метал отлетя настрани, разкривайки тайната отдолу. 

  Остър писък прокънтя в залата.