Зъбчето беше на едно малко момиченце. Люлееше се от извесно време. Люлееше се, на всички посоки се люлееше и с все сила викаше:

- Защо все ме блъскаш, все ме буташ? Едва се крепя на мястото си. В началото усещах само побутване и не обръщах внимание, не се оплаквах. Но ти сега  прекали. Вече знам - искаш да ме изместиш. Защо си груб с мен? Не разбирам.

Зъбът, който си търсеше мястото му отговори (нямаше как, беше му жал за малкото зъбче):

- Не се сърди, миличко, не се сърди. Аз не от злоба или лоши чувства го правя. Наистина вече трябва да заема мястото ти. Просто... трябва да те сменя.

- Че защо станах изведнъж ненужен? Можеш ли да ми кажеш?

- Е, не си ненужен, но... Слушай сега. Ти беше първото зъбче на детето. После се появиха братчетата ти и добре поработихте заедно. Добре се справихте със задачата си. С вас детето се научи да сдъвква храната. С вас и усмивката му стана хубава.

- Да бе, усмивката. Какво ще стане с мен?

- О, не знаеш ли? Първите зъбки или се пазят за спомен, или се слагат под камък с пожелание - ние, които идваме след вас, да сме винаги здрави. Ще си почиваш след толкова положен труд. А какво ли ме чака мен? Детето расте и значи, че всичко в него се променя. Дано възрастните  го научат как да се грижи за нас - зъбите. И за себе си да се грижи. Който има здрави зъби е здрав човек. Да ни мие сутрин за красота, а вечер за здраве да ни мие.

- Колкото работи ми каза... Разбрах. Като че ли съм по-спокоен. И, като че ли няма да съжалявам за нищо - каза малкото бяло зъбче с въздишка. - Прав си. Заеми мястото ми. Няма да ти се сърдя. Нека детето расте здраво и - нали каза за усмивката - нека има най-прекрасната усмивка на света!

Дете, грижи се за зъбките си! Усмивката ти е прекрасна. Да бъде и... прелестна!