Есен. Автор Константин Ваншенкин

Късен вятър - силен се яви,

Понесе като пепел полугнилите листа

На локвите разнесе

Мътната вода

Като на чиния - разлятата чорба.

Заредяха на офиката гроздовете.

И наскоро още гъстата гора,

Блестяща с множество листа,

Стана вътре видима за всички.

Стана тя кат къщата отсреща.

С тапетите отлепени,

Лампите ги няма горе, -

И трябва гледане немалко -

Да се познае във тъмата.

Жителите ѝ положиха

Завески в куфари различни.

Картините свалиха

И тръгнаха далеч - на път.

В мъгла и тъмнина дъжд се появи,

На гнило замириса,

Все едно горели са

На дърветата - мокрите стволове.

О, мили домове!..

Нашата напразна е тъга

Умело всичко ще поправи,

Ще избели всичко

Белият, на зимата – снега.

1957

Оригинален текст

Осень

Был поздний ветер дюж,

Нес пепел листьев прелых

И муть, как из тарелок,

Выплескивал из луж.

Рябины рдела гроздь.

А лес, густой недавно,

Листвой блиставший славно,

Стал виден всем насквозь.

Он был как близкий дом,

Где содраны обои,

Нет ламп над головою,—

Узнаешь, да с трудом.

В различные концы,

Сложив свои гардины

И сняв свои картины,

Разъехались жильцы.

Струился дождь из мглы,

Тянулся запах прели,

И словно обгорели

Намокшие стволы.

1957