Есен. Автор Константин Ваншенкин
Късен вятър - силен се яви,
Понесе като пепел полугнилите листа
На локвите разнесе
Мътната вода
Като на чиния - разлятата чорба.
Заредяха на офиката гроздовете.
И наскоро още гъстата гора,
Блестяща с множество листа,
Стана вътре видима за всички.
Стана тя кат къщата отсреща.
С тапетите отлепени,
Лампите ги няма горе, -
И трябва гледане немалко -
Да се познае във тъмата.
Жителите ѝ положиха
Завески в куфари различни.
Картините свалиха
И тръгнаха далеч - на път.
В мъгла и тъмнина дъжд се появи,
На гнило замириса,
Все едно горели са
На дърветата - мокрите стволове.
О, мили домове!..
Нашата напразна е тъга
Умело всичко ще поправи,
Ще избели всичко
Белият, на зимата – снега.
1957
Оригинален текст
Осень
Был поздний ветер дюж,
Нес пепел листьев прелых
И муть, как из тарелок,
Выплескивал из луж.
Рябины рдела гроздь.
А лес, густой недавно,
Листвой блиставший славно,
Стал виден всем насквозь.
Он был как близкий дом,
Где содраны обои,
Нет ламп над головою,—
Узнаешь, да с трудом.
В различные концы,
Сложив свои гардины
И сняв свои картины,
Разъехались жильцы.
Струился дождь из мглы,
Тянулся запах прели,
И словно обгорели
Намокшие стволы.
1957
© Леснич Велесов Всички права запазени