Издигнал съм си паметник неръкотворен – Александър Пушкин

Издигнал съм си паметник неръкотворен,

не ще обрасне пътят хорски там с трева,

от стълпа Александровски, с вид непокорен,

по-горе ще виши глава.

Не ще умра – духът ми в лира тънкострунна

ще надживей праха ми, ще избегне гнет

и славен ще съм, докато в ширта подлунна

е жив поне един поет.

Слухът за мен по цяла Рус ще се разпръсне,

ще ме изрича всеки в нея жив език –

и гордият славянски внук, и финът свъсен,

тунгусът, степният калмик.

Обичан и почитан ще съм от народа,

защото с лирата си будех доброта,

защото Свободата славех в труд, в несгода

и паднал знаех да щадя.

На Бога само, музо, ти бъди послушна,

не бой се от обиди, не търси венец,

хвала и клевета приемай равнодушно

и не хаби се в спор с глупец.

Я памятник себе воздвиг нерукотворный
 

Александр Пушкин

Я памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не зарастет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной
Александрийского столпа.

Нет, весь я не умру — душа в заветной лире
Мой прах переживет и тленья убежит —
И славен буду я, доколь в подлунном мире
Жив будет хоть один пиит.

Слух обо мне пройдет по всей Руси великой,
И назовет меня всяк сущий в ней язык,
И гордый внук славян, и финн, и ныне дикой
Тунгус, и друг степей калмык.

И долго буду тем любезен я народу,
Что чувства добрые я лирой пробуждал,
Что в мой жестокий век восславил я Свободу
И милость к падшим призывал.

Веленью божию, о муза, будь послушна,
Обиды не страшась, не требуя венца,
Хвалу и клевету приемли равнодушно
И не оспоривай глупца.