Александър Куприн

Превод от руски език на Георги Карадобрев

Дълбока зимна нощ. Снежна виелица. Вкъщи – пълен мрак. Вятърът вие в комина, клати покрива и блъска по прозорците. Грозно бучи разлюляната от вихрушката близка гора.
Никой не спи. И детето е будно, но си лежи без да се обажда. Взира се с широко отворени очи в тъмнината. Ослушва се, диша тихо, съвсем тихо…
Някъде от далнината, от мрака и бурята се понася протяжен сърцераздирателен писък. Чува се и спира. И пак…И пак…
- Сякаш някой вика – тревожно шепне мъжът и думите му заглъхват без отговор.
- Ето пак…Чуваш ли?...Човек ще да е…
- Спи, това е вятърът – обажда се строго жената.
- Страшно е в гората нощем…
- Вятърът е. Ще събудиш малкия…
Но дребосъкът бързо надига глава:
- Аз чувам, чувам! Той вика: „Помощ!“
И наистина: за миг яростта на бурята угасва, и тогава ясно и от близо, съвсем до прозореца се раздава отчаян, продължителен писък:
- По-мог-нете!
- Мамо! А може би са го нападнали разбойници?.. Може би…
-Не приказвай глупости – сърдито говори майката на детето. – Гладният вълк вие в гората. И ще те изяде, ако не заспиш.
- Помогнете!
- Клетата душа божия – въздъхва мъжът – Щях да изляза, ако пушката беше здрава, ама…
- Лежи си мирно, глупак с глупак! Не е наша работа…
В мрака се чува шляпане на чехли…Старческа кашлица… От съседната стая идва дядото и гневно занарежда:
- Каква е тая врява тука? Не мога да спя от вашите приказки. Какъв човек в гората? Кой в такова време ще излезе навън? Всички са по къщите си. И вий си стойте мирно и тихо, че благодарете на Бога за високите стобори, за здравите ключалки на портите и злите кучета в двора, дето ни пазят…А ти, по-добре вземи детето и му разкажи някоя приказка – обръща се той към жената.
Това е гласът на дяволското благоразумие.
Майката слага детето на своята постеля и подхваща думите на старата и скучна приспивна история:
- Преди много години, насред морето се издигал остров, а на острова живели големи, силни и горди хора. Те имали несметни богатства, а животът им бил спокоен и разумен. Страхували се от тях съседите им, омразни им били, но ги уважавали, защото от никой не се бояли. Към всички се отнасяли с презрение. В жилите им не течала обикновена кръв, а от синя по синя…
- По-мог-не-те!
Мълчание…

1920 г.