Молиш ме да забравя, но късно е сякаш.
Времето е добра отрова, но не лекува вече.
Животите се римуват, не ще бъде проза, значи.
Съдбата е добър стрелец, но не достига картеча.
Глава не ще преклоня - доста много е минало.
Време е да забравям, но ми е скъпо да помня.
Този товар на мнозина не е и по силите.
Само на тези, за които животът е стомна.
Ще изпуша последния ден, ще скрия кибрита
и с огледало сравнявам твойте ресници.
Думата "чужд" във своите навици вплитам,
за да се съмна със утрото като твоя частица.
Оригинален текст:
Ты мне просишь забыть но, похоже поздно
Ты мне просишь забыть но, похоже поздно,
Время-хороший яд, но уже не лечит.
Жизни рифмуются, значит не будет прозы
Фатум хороший стрелок, но не хватит картечи.
Я не склоню головы-слишком многое в прошлом,
В пору забыться, но мне слишком дорого помнить,
Если кому и под силу взвалить ету ношу,
Так только тем, для кого ета жизнь ломот!
И, прикурив день последний, я прячу спички,
А к зеркалам примеряю твои ресницы.
Слово "чужой" примеряю к своим привичкам,
Чтоб завтра уже проснуться твоей частицей.
© Красимир Дяков All rights reserved.
Поздрави Зем,за добрия превод!